— Ерин, знаеш, че не си длъжна да го правиш. Мога да се гмурна сам. Ти остани на лодката, ще се върна след петнайсетина минути. Няма да отнеме повече от това, скъпа. — И отмята зад ухото ми мокър кичур.
— Не, всичко е наред — усмихвам се. — Ще се справя. И бездруго не го ли видя с очите си, ще си представям най-лошото.
Той кимва. Познава ме добре, затова не възразява. Отивам с него.
Слага си маската, дава ми знак за гмуркане и се потапя. Аз намествам маската си бавно, подсигурявам се, усещам я как засмуква бузите ми. Днес не мога да си позволя грешки. Поемам последна глътка свеж въздух и се потапям след него.
Долу водата е по-бистра от предишния път. Кристалносиня. Наситеносиня. Марк ме очаква — ясен силует като в научнопопулярен филм, живо същество насред празен океан. Той дава знак за спускане. И ние се откъсваме от повърхността.
Спускаме се равномерно. Поглеждам нагоре към грамадните разбиващи се вълни. Тук, долу, е много зловещо. Гледани отдолу, гребените на вълните са като от ковано желязо, проблясват на слънцето. Огромни листове излъскан алуминий. Всичко е наред. Всичко е наред докъм десетия метър. Марк рязко спира и ми дава знак да не приближавам. Застивам.
Нещо става.
Кръвта руква във вените ми със скорост няколко възела в минута, циркулира по-бързо от когато и да било в тялото ми. Защо спираме? Има ли нещо във водата? Старая се да не мърдам, но очите ми се озъртат навсякъде, търсят какво може да е. Не го виждам. Да се върнем ли на лодката? Или сме в безопасност?
Марк ми дава знак, че всичко е наред.
Наред ли? Тогава какво става? Защо спряхме? Той пак ми дава знак да спра. И после: бъди спокойна. Това никога не е добър знак.
После ми посочва — погледни надолу.
О, боже.
О, божичко, боже, боже. Защо да поглеждам надолу? Защо? Не искам да поглеждам надолу. Не искам да поглеждам надолу, Марк. Клатя глава. Не. Не, няма да го направя.
Той се пресяга и хваща ръката ми. Пак ми прави знак „окей“. В очите му чета. Няма нищо, Ерин.
Кимам. Спокойна съм. Добре. Ще се справя. Мога да го направя.
Поемам голяма глътка хладен и свеж химически въздух и поглеждам надолу. Красиво е. Листове хартия в бавен танц навсякъде край нас. Някои са потънали, някои се носят във водата, прелест.
И после между листовете… го съзирам.
На трийсетина метра под нас на дъното. Самолет. Не е пътнически. Малък самолет. Вероятно частен. Различавам го съвсем ясно долу. Едното му крило се е откъснало, лежи прекършено на пясъка долу. В корпуса му има огромна пукнатина. Вътре е тъмно. Издишам, вися неподвижно във водата.
Поемам си дъх бавно, спокойно. Поглеждам към вратата на самолета. Затворена е. Вратата е затворена. О, да му се не види. Усещам как паниката се надига. Усещам я да се пени в мускулите ми, по ръцете ми, в сърцето, сграбчва ме, стиска. Боже Господи! Вътре има хора.
Капакът в съзнанието ми зейва и паниката ме залива неудържимо. В главата ми преминават различни образи. Представям си редици безмълвни хора, пристегнати за сигурност с коланите, в тъмните дълбини под нас. Лицата им. Зейналите усти, застинали в писък. Престани! — нареждам си.
Това не е истинско. Престани!
Само че е истинско, нали? Съвсем истинско е. Те ще бъдат там, знам го. Няма как да са излезли. Дори не са се опитали. Защо дори не са се опитали?
Осъзнавам, че съм престанала да дишам.
Поемам жадно въздух. Глътки въздух бързо една след друга, хапки живот, погълнати в паника. Задъхано. Мамка му, мамка му, мамка му! Слънцето, което танцува сребристо над мен. На десет метра над главата ми. Трябва да изляза от водата. Веднага.
Отскубвам се от Марк и стремително поемам към повърхността. Нагоре, далече от самолета. От смъртта.
Една ръка ме стисва за глезена и аз рязко спирам, когато ръката ме дръпва силно надолу. Не мога да се измъкна. Марк е. Дърпа ме да остана под вода. Предпазва ме от прекалено бързото изкачване към повърхността, от вероятността да се нараня. Съзнавам, че е за мое добро, но не го искам. Трябва веднага да изляза от проклетата вода.
Повърхността е на около осем метра над нас. Поемам глътки въздух, докато се мъча да се освободя. От него. Той се издига до мен, стисва ме за раменете силно и стабилно. Опитва се да овладее паниката ми, да я възпре. Приковава погледа ми. Престани, Ерин, престани, казват очите му.
Дишай.
Той ме държи. Добре съм. Държи ме. Добре съм. Дишам. Отпускам се в ръцете му. Спокойно. Спокойно.