Добре съм.
Паниката се прибира обратно в дупката си и капакът се затръшва отгоре.
Спокойствие. Вдишвам. Давам му знак, че съм добре. Той отпуска хватката си.
Добре съм, само че няма да се спусна долу. За нищо на света няма да се спусна долу.
Давам му знак „нагоре“. Ще изплувам.
Марк се взира в мен известно време, преди да отговори. После ми сигнализира: Добре. Ти се качвай.
Той все пак ще се гмурне. Сам.
Стисвам ръката му и Марк ме пуска. Наблюдавам го, докато бавно изплувам на повърхността. Контролирано изкачване след овладяната паника. Марк се изгубва в мътния сумрак, докато аз се издигам.
Когато изплувам, свалям кислородния апарат още във водата и го качвам на лодката. Събличам водолазния си костюм и го зарязвам като стара кожа на пода. Свличам се разтреперана и хриптяща, мъча се да си поема въздух, опряла лакти върху коленете и с бликнали сълзи в очите.
Зад затворените ми клепачи пробягват образи. Лицата им. На пътниците. Разкривени, разтеглени. Ужасът. Стоварвам юмруци върху краката си. Болката се разлива по тялото ми. Готова съм на всичко, само и само да спра образите.
Ставам и започвам да крача по палубата. Мисли за друго. Какво означава всичко, Ерин? Да, съсредоточи се над това.
Означава, че сакът е бил на самолет, а самолетът се е разбил. Буря в Южния Пасифик. Нещо се е случило, а не са имали къде да кацнат. На около един час път от Таити сме. Сигурно не са успели да се доберат до там. Или пък не са искали да кацнат на Таити. Самолетът очевидно е частен. Имали са пари. Освен парите в сака. Може би са се опитвали да странят от големите летища. Размишлявам за диамантите, за парите, за пистолета.
Вероятно са смятали, че ще изпреварят бурята. Не са успели обаче. Поглеждам си часовника. Марк би трябвало вече да е стигнал до тях. Престани, Ерин.
Насочвам мислите си към логистиката на полета. Накъде са пътували? Ще трябва да проуча някои неща, когато се върнем. Тършувам в шкафчето на яхтата и накрая намирам нужното. Бележник и молив. Така, знам какво трябва да направя, над какво трябва да се съсредоточа. Не над самолета долу, Марк ще се погрижи за него.
Записвам си: летателни маршрути над Френска Полинезия? Боже, иска ми се да бях записала номер на опашката на самолета или нещо друго от дъното. Сигурна съм, че Марк ще го направи.
Записвам: модел на самолета, номер на опашката, максимална скорост и разстояние, което може да измине, без да спира?
Самолетите могат да пътуват само определено разстояние, преди да презаредят. Трябва да разберем накъде е отивал този. Едва ли полетът е регистриран, но може да потърсим в интернет за изчезнали самолети.
Поне получихме отговор на въпроса си. Сакът ни със сигурност не е изхвърлен товар. Някак си платненият сак и листовете хартия се бяха измъкнали от пропукалия се корпус на самолета и бяха изплували под полинезийското слънце. Формално погледнато — и точно това беше големият проблем, — не бяхме намерили нито плавей, нито изхвърлен товар. Това не беше корабокрушение. А самолетна катастрофа. Имаме сак с доказателства за подводна самолетна катастрофа. Вдъхвам разтреперана хладен тропически въздух.
Меденият месец ми се струва на милиони километри и все пак в обхват, стига само да…
Марк излиза сред вълните откъм десния борд. Плува към лодката. С безизразно и овладяно лице. За пръв път оценявам ползата от сдържаността му. Казвам си, че ако някога го видя истински уплашен, ще бъда сигурна, че с нас е свършено.
Той изтощено се качва по стълбичката откъм кърмата.
— Моля те, вода — казва, докато стоварва кислородния си апарат на палубата.
Сваля костюма, захвърля го до моя и тежко се отпуска на тиковата пейка. Вадя бутилка вода от хладилната чанта и му я подавам. Присвил е очи на силното слънце, веждите му са сключени.
— Добре ли си? — пита Марк.
Наблюдава ме загрижено.
— Да, добре съм. Извинявай, аз просто…
Не съм сигурна как да довърша изречението, затова млъквам.
— Не, всичко е наред. Боже. Добре че излезе.
Той отпива продължително от бутилката и зарейва поглед над вълните, водата от мократа му коса бавно капе по голите му рамене.
— Да му се не види!
Чакам го да продължи, но не го прави.
— Там ли бяха? — питам.
Трябва. Трябва да разбера.
— Да. — И отново отпива продължително от водата. — Двама пилоти отпред и трима пътници. Това видях. Една жена, останалите са мъже.