Търся частни летища в Русия. Многобройни са, разбира се — сигурно имаш ли пари, служителите от въздушния контрол ще те скрият, щом се налага. Вероятно навсякъде по света е така.
Неочаквано си спомням за хората, които видяхме в първокласния салон на летище „Хийтроу“. Милионерите, които не изглеждаха като милионери. Защо не летяха със собствени самолети? Или с чартърни полети? След бързо проучване научавам, че наемането на чартър от Лондон до Лос Анджелис струва около четири хиляди лири на човек, ако самолетът се връща празен, и трийсет хиляди за целия самолет. Билетът за първа класа без натрупани точки е около девет хиляди лири в двете посоки. Ако си достатъчно богат да пътуваш в първа класа, защо да не си наемеш чартърен самолет? Защо да не си купиш дори?
Може би нашите хора не са толкова съобразителни. Може би не са достатъчно богати. Може би хората в онзи салон дори не плащат сами за билетите си.
Вече всичко ми се струва различно. Първа класа не ме впечатлява толкова. Изглежда ми малко… ами малко глупаво в сравнение.
Тази призрачни хора обитават свят, който досега не подозирах, че съществува. Свят, в който не знам как да проникна. Не съм сигурна, че ще намерим нещо, което те не биха желали да намерим. Да си го кажем честно: не съм шпионин, нямам достъп до бази данни, до ресурси…
Но пък… хрумва ми нещо.
Може би Марк ще може да ги разпознае. Нали е видял лицата им. Макар и при необичайни обстоятелства. Опитвам се да си представя какво е видял, труповете, поклащащи се като тръстики, подпухнали във водата. Не го прави, Ерин.
— Марк, ако ти покажа снимки, ще можеш ли да познаеш някого? Пилотите? Пътниците? Двамата мъже и жената?
Той се позамисля.
— Защо? Намери ли нещо?
— Още не съм сигурна. Но би ли могъл?
Тракам по клавиатурата, опитвам се да намеря каквото търся.
— Да, ще мога. Сигурен съм, че никога няма да забравя как изглеждаха.
За пръв път говори за тях така, като че ли образите го преследват. Понякога забравям, че и той има чувства. Странно ли звучи? Искам да кажа, че понякога забравям за неговите страхове, за неговите слабости. Толкова се старая да овладея своите, че забравям за неговите. Марк сяда до мен на леглото, за да вижда екрана. Влязла съм на уебстраницата на Интерпол. Кликвам върху бутона „Изчезнали хора“ горе вдясно. В момента се издирват 182 човека, има 182 снимки, които Марк да разгледа. Според мен вече е очевидно с какво си имаме работа. Знам, че два милиона долара са нищо за хора, които могат да си позволят самолет за шейсет милиона, но имам усещането, че бизнесът им не се изчерпва с този сак.
Марк вдига очи към мен.
— Сериозно ли?
— Няма да навреди, нали? Прегледай снимките. Провери. — Подавам му лаптопа и го оставям.
Вземам мобилния си и излизам на верандата. Искам след това Марк да провери списъка на лицата, издирвани от ФБР, а след него — от Британската агенция за борба с престъпността. Лесно ги намирам след бърза проверка в Гугъл през телефона си. Зареждат се поредица от снимки точно както на сайта на Интерпол.
Подозрителни типове. Но пък сигурно дори да качиш снимка на майката на Марк в списъка на издирваните от ФБР лица, и тя ще изглежда подозрителна. Поглеждам към него през стъклената врата, към озареното му от екрана лице. Не пречи да проверим, нали? Дори ако не се натъкнем на нищо, поне ще сме се опитали. Накрая все ще открием нещо, иначе ще се наложи той отново да се гмурне. Нещо трябва да ни подскаже самоличността на тези хора, в противен случай ще трябва да се върнем, да оставим парите долу и да забравим цялата история.
Внезапно си спомням за айфона. Още е в кутията в сака, който скрих на горния рафт в гардероба, зад допълнителните възглавници. В дъното. Марк забрани да го използваме, дори да го включим. Настоява да го изхвърлим. Но бихме спестили време, ако го използваме. Поне веднъж.
Батерията е изтощена. Знам го, защото вече се опитах да натисна копчето. Опитах се, докато той беше под душа по-рано. Само че нищо.
Ако заредя телефона, веднага ще разберем кои са тези хора. И може да прекратим издирването.
Отново поглеждам към Марк през стъклото — лицето му е съсредоточено, замислено. Притеснява се да не станем съучастници в престъпление, знам го. Предвижда в аванс, разсъждава прагматично — ако стане нещо, ако ни дадат под съд… Включим ли айфона, това ще е неоспоримо доказателство, че сакът е у нас. Телефонът ще улови сигнал и веднага ще може да се установи кога и къде. Дори да го върнем под вода, в самолета, на дъното, на някой сървър някъде ще се види, че телефонът е бил включен след катастрофата. Ще бъде доказателство, че някой е намерил останките от самолета, загиналите хора, всичко, а не е съобщил. Някой е скрил доказателствата.