НЕ СА ПОЛУЧИЛИ. КЪДЕ СИ?
КЪДЕ СИ?
ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ. ОТГОВОРИ ВЕДНАГА ЩОМ ПОЛУЧИШ ТОВА
ОТГОВОРИ!
Внезапно отдолу се появяват трите примигващи точки, обозначаващи, че в момента някой пише съобщение. Мамка му! Боже!
Забравих за безжичната връзка. Трите сиви точки примигват срещу мен. Отсреща има някой. И тогава си спомням, че айфоните изпращат потвърждение, че съобщението е прочетено, освен ако не промениш настройките. А тези са маркирани като прочетени.
Бързо се опитвам да изключа телефона. Ами ако са проследили всичките ми стъпки? Ако открият коя съм?
Само че не могат. Тук няма камера. Прочела съм имейлите от компютър с отворен достъп. Всеки в комплекса би могъл да го направи. Няма начин онези хора — които и да са — да разберат, че съм била аз. Ами ако са тръгнали насам? Ако пристигнат тук, прегледат заснетото от охранителните камери и ме видят да влизам от фоайето точно по това време? Знам, че във фоайето има охранителни камери, в коридора също. По дяволите.
Добре, мисли реалистично, Ерин, мисли реалистично. Дори да разберат откъде е влизано в пощата, пътят до Бора Бора отнема един ден почти от всякъде. Цял ден. След това ще трябва да проникнат в системата за сигурност на хотела, да прегледат видеозаписите и да разберат от тях, че съм била аз. Ще го направят ли? Дори не знаят, че съм прочела имейлите, нали? Знаят само, че изпратените от тях есемеси са прегледани.
Трябва да прочета написаното. Трябва да проверя.
Поемам голяма глътка въздух и отново натискам копчето.
Бял екран, логото на „Епъл“, началният екран на телефона, едно непрочетено съобщение. Натискам го.
КЪДЕ БЕШЕ?
Не знаят, че не съм техният човек. Да напиша ли нещо? Трябва ли? Да им кажа, че сме намерили сака.
Не, идеята не е добра. Не. Да се престоря на онези хора? Да го направя ли? Така ще престанат да ме търсят, нали? Ще ги насоча другаде. О, боже! Иска ми се да бях обмислила всичко предварително. В момента не разсъждавам трезво. Добре де, помисли. Помисли.
Трите сиви точки се появяват отново. По дяволите! Трябва да напиша нещо. Натискам прозорчето за текста и курсорът ми затрептява.
Сега на неговия екран са се появили три сиви точки. Онзи отсреща ще разбере, че тук определено има някого. От другата страна. Пиша.
ПРЕНАСОЧЕН ПОЛЕТ. НЕВЪЗМОЖНА СДЕЛКА.
Звучи добре, нали? Доста непроницаемо. Би трябвало да ни спечели достатъчно време, за да се измъкнем от тук, преди някой да дойде да ни намери. Изпращам съобщението. Готово.
Така е добре. Да. Сигурно ще помислят, че хората от самолета временно кротуват или нещо подобно. И после ме връхлита действителността. Кротуват ли? Ама какви ги вършиш, Ерин? Какви щуротии вършиш, да му се не види? Само по филмите кротуват. Нямаш абсолютно никаква представа какви ги вършиш. Ти си най-обикновена млада кинорежисьорка на меден месец. Ще те намерят и ще те убият. Ще умреш, Ерин.
И тогава се случва нещо много, много лошо.
КОЙ Е ТАМ?
Сивите точки отново запримигват.
О, не!
Натискам копчето за изключване на телефона.
Боже!
На връщане към вилата се опитвам да измисля убедително обяснение за стореното. Да представя нещата пред Марк, без да изглеждам като глупачка или лъжкиня, но, честно казано, на този етап може да се каже, че съм и двете. Нищо не мога да направя. Уплашена съм. Нуждая се от неговата помощ, за да оправя тази каша.
18
Последиците
Сряда, 14 септември
— Какво си направила?
Гледам го — какво да кажа?
— Превъртя ли? Защо го направи, за бога? Защо излъга? Аз не… Това са истински хора, Ерин. Истински мъртви хора и истински живи хора. Нямаме представа кои са, нито с какви средства разполагат. Не мога да повярвам, че си направила такава глупост! Защо? Защо го направи?
Не отговарям, само стоя. Знам! Аз съм пълна глупачка, а той е прав, но сега трябва да оправим тази каша. Само това ме интересува. Просто искам да оправя нещата. Не ми се умира.
Той се отпуска тежко на канапето. Повиках го още щом отворих вратата, и му разказах всичко. За фирмите, имейлите, есемесите — всичко. Той седи и размишлява навъсен, мислите му препускат.
— Добре — казва накрая, — добре, Ерин. Какво знае той?
Свивам рамене, клатя глава. Не знам. Няма как да съм сигурна.
— Не, помисли, скъпа. Престани да се тревожиш и помисли. Какво знае той? — пита Марк бавно, настойчиво.