Преглъщам. Поемам дъх.
— Знае, че телефонът е у някой друг, не у хората в самолета.
В това съм сигурна.
— Чудно. И какъв извод може да си направи?
— Че сме откраднали телефона. Или сме ги убили, или сме ги обрали. Струва ми се, че това са двете най-вероятни обяснения — вдигам очи към него.
— Значи ще се опита да ни намери, нали? — пита той, преценявайки положението. — Как ще ни намери?
— През телефонната мрежа. Или през мястото, откъдето сме получили достъп до имейла. Това са единствените връзки.
— Добре. Значи през компютъра в хотела. А как ще разбере, че точно ти си ползвала компютъра?
Ясно ми е какво цели Марк.
— От видеозаписите на охранителните камери във фоайето и коридора. Ще види часа и как аз отивам към стаята с компютъра, после как излизам. Преди и след времето на достъп до имейла.
Потръпвам. Ужас. В самия бизнес център няма камери, обаче всеки може да види записа как отивам там. Трябва да се отървем от това видео.
Забелязвам внезапния скок в логиката си: от допускането на обикновена грешка към действителното извършване на престъпление. За нула време. Питам се дали така започват повечето престъпници, дали така е започнал Еди. Една грешка, едно прикриване, следвано от бавна и неизбежна верига от събития. За пръв път ми минава тази мисъл, защото все още съм обикновена жена на сватбено пътешествие и освен че понякога карам с превишена скорост на магистралата, и през ум не ми минава да нарушавам правилата.
— И това е единствената следа към теб, така ли? Записът на охранителната камера. Без него на телефона или на компютъра в онази стая може да е бил всеки — усмихва ми се Марк насърчаващо, не прекалено, достатъчно.
— Да, това е единствената връзка — уверявам го.
Излизаме на разходка. Нямаме представа къде държат мониторите на охранителните камери и оборудването за запис, но се отправяме към рецепцията. Логично е да предположим, че то е в помещение зад рецепцията. Ако не е, ще се огледаме за служител от охраната и ще го последваме до някъде.
Прост план. Разбира се, че е прост, не сме коварни престъпни умове. Ако на рецепцията няма никой, ще вляза в задната стая, ще намеря видеосистемата и ще изтрия записите, докъдето успея. Ако изтрия цял месец, толкова по-добре. Ще си покрия следите напълно, защо не? Ако има някой в задната стая, минаваме на план Б.
В главната сграда заварваме две служителки на рецепцията. Марк ме хваща за ръка, докато приближаваме към фоайето. Държи ме здраво и ме води към библиотеката. Значи в ход е план Б.
Аз съм получила хранително натравяне и Марк иска да направи оплакване. Надяваме се да го заведат в задната стая, за да се уверим, че охранителната система е там. Ако е там, ще трябва да се отървем от рецепционистката за минута и да се справим със записите. Не е сигурно, че ще успеем, но все пак съм завършила кино, а Марк е безработен банкер, така че не очаквайте много от нас.
— Направи се на болна — прошепва той.
Навеждам глава назад и вдишвам шумно през носа. Вдигам ръка към главата си и бавно издишам през устата. Като човек, който отчаяно се опитва да не припадне. Озъртам се къде да седна. Марк влиза в ролята на разтревожен съпруг. Къде искам да отидем? От какво имам нужда? Мълча пребледняла. Състоянието ми трябва да изглежда сериозно. Присядам несигурно на стол пред библиотеката на хотела. Една от служителките на рецепцията вдига очи към нас. Разбира какво става. Хвърля поглед към колежката си, която е малко по-възрастна и вероятно по-старша. По-възрастната жена кимва — ти се заеми — и продължава да се занимава с документите. По-младата тръгва към нас.
Започва се. Моята роля е лесна, трябва само да изглеждам отнесена и да дишам дълбоко. Трудното се пада на Марк.
Той започва още преди жената да е стигнала до нас:
— Извинете, ще се радваме да ни помогнете малко, ако не сте твърде заета. — Тонът му е рязък, напрегнат.
Ще създава проблеми. Труден клиент. Служителката започва елегантно да подтичва, за да дойде по-бързо. Зад нея другата жена, която явно надушва предстоящите неприятности, събира документите си и мълчаливо тръгва по коридора отсреща. Сигурно са се нагледали на всякакви кретени.
— Съжалявам, господине. Всичко наред ли е? — Сърдечен тон, американски акцент.
Марк изглежда ядосан.