— Всъщност не е, нищо не е наред, честно казано… — Присвива очи, за да прочете името й на табелката: — Лейла.
Виждам как жената въздиша наум и се мобилизира. Чест й прави, че усмивката остава на лицето й.
— Със съпругата ми би трябвало да сме на петзвезден меден месец, но от два дни сме затворени в стаята си заради хранителното натравяне, с което решихте да ни уредите. Не знам що за хотел си мислите, че е това, но нас ни дойде до гуша.
Този Марк е истински негодник.
— Много съжалявам, господине! Не подозирах за това положение. Въпросът не е повдиган пред мен, но ви гарантирам, че ще оправя нещата и ще се погрижа веднага да бъдат взети нужните мерки.
— Оценявам това, Лейла, и знам, че вината не е ваша, но би трябвало да сте осведомена, нали? Повдигнах въпроса още вчера и никой не се свърза с нас. Нищо не се случи. Това е петзвезден курорт, но, честно казано, не разбирам как сте получили толкова звезди, след като (а) не сте във връзка помежду си и (б) не обръщате внимание на оплакванията на клиентите си, когато не ви харесват. Възмутително! Погледнете съпругата ми, Лейла. Погледнете я.
Вече е повишил тон, говори много силно. Може да се каже, че Марк прави сцена. Лейла свежда очи към мен. Някак съумявам да се облея в пот — вероятно заради стреса, но се обзалагам, че изглеждам много убедително. Гледам я като зашеметена. Тя взема решение.
— Господине, бихте ли ме последвали? Да отидем на по-спокойно място и аз… бих могла да предложа чаша вода на госпожа…?
Лейла се справя прекрасно. Изключително професионално. Боже, хотела си го бива.
— Ама вие сериозно ли? За бога! Робъртс. Госпожа Робъртс. Господин и госпожа Робъртс. От шеста вила. Мили боже! — Марк изсумтява шумно.
Мъж, който се бори със себе си и съумява с огромно усилие да владее възмущението си. Бива си го. Ако не си намери работа в банка, може да опита като актьор.
— Госпожа Робъртс, разбира се! Елате с мен, моля, и ще се погрижа за вас. Позволете да ви предложа нещо за пиене, госпожо Робъртс.
Лейла ни прави знак да я последваме. Марк нежно ми помага да се надигна от стола, предлага ми опора, подпъхва ръка под мишницата ми. Тръгваме след служителката.
Задната стая е по-голяма, отколкото си я представях. Открити офиси. Отстрани има врата, през която Лейла ни превежда. Озоваваме се в елегантна и добре обзаведена заседателна зала. Специална зала за приемане на оплаквания? По-скоро е ВИП зала за регистриране в хотела. За изтъкнати гости, хора, които биха привлекли публично внимание. Започвам да свиквам с този свят, с правилата му.
Сядаме. Лейла бавно обръща щорите на прозорците към задното помещение. Докато се затварят, мярвам черно-бял монитор на охранителна камера, после той изчезва. Тя сяда пред нас.
— Добре, да караме поред. Госпожо Робъртс, мога ли да ви предложа нещо? Вода с лед? Каквото и да е?
Опитвам се да отговоря, но не съм в състояние. Прокашлям се — отдавна не съм говорила. Гърлото ми се е стегнало. Кимам.
— Благодаря, много съм признателна — изричам дрезгаво.
Доброто ченге съм, Марк е лошото. Горката госпожа Робъртс.
— Бих искала чаша горещ чай. Със захар и много мляко. Ако няма да ви затрудня, моля.
Поглеждам я извинително. Съжалявам, че създавам проблеми. По лицето на Лейла се изписва облекчение. Приятел, съюзник. Може би в крайна сметка ще се намери положително решение. Може дори да получи добри отзиви. Благодарствено писмо. Да стане служител на месеца. Усмихва се.
— Няма проблем, госпожо Робъртс. Лично ще ви донеса. Настанете се удобно, веднага се връщам.
Тя търси с очи одобрението на Марк, преди да излезе. Скачам на крака и изхвърчам от ВИП помещението. Марк застава на прага и ме гледа. Стигам до мониторите на охранителните камери навреме, за да видя как Лейла завива по един коридор на път за бара. На компютърния екран минимизирам прозорчетата и намирам архивираните дни. Пазят видео от шейсет дни. Да изтрия ли всичко? Не. Само нашия престой? Не. Един месец е добре. Маркирам от средата на август до средата на септември и натискам „изтрий“. Програмата ме пита дали съм сигурна, че искам да изтрия файловете. Да. Да, сигурна съм. Натискам. След това изтривам и съдържанието на кошчето. Готово. Как се справяме? Натискам минимизираните прозорчета. От Лейла все още няма следа. Сърцето ми блъска в гърдите. Връщам се в програмата. Намирам опциите — ето го. Настройки. Съхранение на файловете за шейсет дни. Променям на шест дни. Това би трябвало да помъти водата. Когато някой провери архивираните данни, ще реши, че е грешка в настройките. Проверявам екраните. В тази стая няма камери. Всичко е наред. Връщам екрана в първоначалното му състояние. Все още няма следа от Лейла. Искам да направя още нещо. Оглеждам стаята.