Вадя куфарите и изпразвам съдържанието на гардеробите върху леглото.
Поглеждам към най-горния рафт.
— Марк? — връщам се в дневната.
— Да? — вдига той очи от екрана.
— Ще го задържим ли?
Просто питам. Вече наистина не знам.
— Е, не може просто да го оставим в стаята, нали? — казва той. — Ако не искаме да ни арестуват, преди да отлетим за вкъщи. Ако оставим сака, май трябва да го скрием. Може би под бунгалото? Или пък да го вземем? Ерин, заминем ли от тук, няма начин да ни намерят.
Той се взира в лицето ми. Въпросът му остава без отговор.
Два милиона лири.
Не искам много от живота. Само къщата си, съпруга, някоя почивка — нямам против да е в икономична класа. Спокоен живот. Нашия живот. С два милиона ще изплатим ипотеката. И ще имаме начален капитал за нов бизнес на Марк или средства, с които да живеем спокойно, докато той намери нещо. Или пари за следването на детето, което може би вече расте в утробата ми. Спомням си как повърнах вчера на пода. Току-виж…
Вече осем седмици не пия хапчета. Не, не, твърде рано е да има симптоми. Почти съм сигурна, че повръщането предишния ден се дължеше на изпитите коктейли и на страха. Времето ще покаже.
А заминем ли си, няма да има как да ни проследят.
— Сигурен ли си, Марк? Не могат ли да ни открият по полетите?
Въпреки че сме изтрили данните си, може пък да има начин да прегледат списъците на пътниците от острова. Да проверят всички пристигащи и да намерят две имена, които не фигурират сред гостите в нито един хотел.
Марк поглежда навън през френските прозорци към гаснещата светлина в лагуната. Вълните ритмично и приглушено плискат под вилата.
— На този остров има към трийсет и шест хотела — бавно отговаря Марк. — Разгарът на сезона предстои, затова те са наполовина пълни. В този хотел има сто стаи, което ще рече двеста човека — половината са стотина човека. Умножи това по трийсет и шест хотела — приблизително три хиляди и шестстотин гости. Пет пристигащи и пет заминаващи полета дневно до Таити. Това са много хора. Много имена, които да проверят. Три хиляди и шестстотин имена, които непрекъснато се променят. Ще трябва да разчитат на нещо повече от това, повярвай ми.
Марк има право — променливите са прекалено много. Бихме могли да вземем сака, без никой да забележи.
— Да. Ще задържим сака. Отивам да приготвя багажа — казвам толкова ясно, че ако по някое време в бъдеще се зачудим чия е била идеята, ще помним, че е била моя.
Ще нося това бреме за двама ни. Марк кимва и се усмихва леко.
Ще задържим сака.
20
Митница
Четвъртък, 15 септември
Полетите ни са резервирани — първа класа до „Хийтроу“. Последната ни порция лукс. Последните дни от медения ни месец.
Приготвих багажа предишната вечер. Разкъсах вакуумните пликове и разпорих подплатата на куфара си много внимателно по тегела с ножичка за нокти. Разделихме парите между моя куфар и този на Марк, в моя пъхнахме айфона и флашката. Сгънах хавлиена кърпа върху пачките, за да прилича на подплата. Натъпках парите толкова плътно, че да не помръднат, колкото и да подмятат багажа ни. След това заших отново подплатата с игла и конец от хотелския комплект. За куфара на Марк се наложи да се обадим и да поискаме още един комплект.
Диамантите разпределих в пет отделни пликчета от шапките за душ. След това разрязах пет дамски превръзки, извадих пълнежа и пъхнах пликчетата вътре, по едно във всяка, отново ги прибрах в розовите опаковки и в картонената кутия. Митническите служители ще трябва здравата да поровят, за да намерят диамантите, особено като се има предвид, че обикновено не отварят багажа на пътниците в първа класа. Тъжно е, но е точно така — не го правят.
Дори да решат да отворят куфарите обаче, няма да има проблеми.
Основната спънка е пистолетът. Иска ми се да го задържим, в случай че нещо се обърка, но няма как да го прекараме през митницата, а със сигурност не искаме да привличаме внимание към себе си заради другите неща, които носим. Затова предишната вечер пъхнахме пистолета и няколко камъка от брега в калъфка на възглавница и я хвърлихме в бурните вълни на открития океан от другата страна на комплекса. В мътния мрак.
Лейла идва сутринта, за да вземе багажа ни и да ни изпрати до пристана. Усмихва се и ми пожелава бързо да се възстановя. Марк й подава два плика с логото на хотела. На единия пише нейното име и вътре има петстотин долара. Не е необичайно голям бакшиш за такъв хотел. Сигурна съм, че е получавала и повече. Достатъчно голям е обаче, за да остане доволна, без сумата да се набива на очи.