И заминаваме. Към Таити, после към летището на Лос Анджелис, после към Лондон. Накрая с кола към къщи.
По едно време, докато чекирахме багажа си в Таити, усещам върху себе си погледа на служителката. За части от секундата, но мисля, че тя забеляза. Забеляза как гледам куфара, нея, сигурна съм, че разбра. Но подмина. Само тръсна глава. Сигурно реши, че си въобразява. Или пък аз си въобразявах? В крайна сметка какво може да пренася незаконно от Бора Бора жена на сватбено пътешествие? Хотелски кърпи? Лепвам си уместно изражение и тя ми подава с усмивка паспортите през гишето.
На „Хийтроу“ получаваме куфарите си. Поредният прекрасен полет. И сме почти свободни. Почти у дома. Остава ни само да минем през митницата. Отбивам се в тоалетната преди това. Проверявам подплатата на куфара си — здраво зашита. На сигурно място. Дръпвам отново ципа и се запътвам към Марк до количките с багажа. И в този момент усещам как телефонът ми вибрира до крака. Спирам, преди да изляза от тоалетната. Нещо се е случило. Заковавам се на място, после се връщам при мивките, без да бия на очи. Заключвам се в кабинка и бързо вадя телефона.
Не е Марк, който да ми поръча да изхвърля диамантите и да бягам. Просто животът нахлува обратно. Истинският живот. Нашият живот. Имейли от приятели след сватбата, работни имейли, две пропуснати обаждания от Фил. Нищо спешно, обичайните неща.
Марк долавя настроението ми, когато го намирам. Постарава се да ме разсее. Разбирам какво цели и успява. Слава богу, защото, когато вдигам очи, вече сме на пътеката под надписа „Нищо за деклариране“ и излизаме в залата на терминала.
Успяхме и не беше чак толкова трудно.
Оглеждам облечените с ярки дрехи загорели хора, които се връщат в сивотата. Отвъд огромните стъклени стени на Терминал 5 ги очаква влажната Англия. Очаква нас. Боже, толкова се радвам, че се връщам. Отвън въздухът ухае на дъжд.
21
У дома
Петък, 16 септември
Върнахме се. Къщата е непокътната, както сме я оставили. Готова за новия ни живот като семейство. Прекрасната Нанси се е отбила и е заредила хладилника с пресни продукти, преди да се приберем. Оставила ни е резервните ключове и кратка бележка. Да не забравя да се обадя да й благодаря. Трябва да си запиша, защото иначе ще пропусна, сигурна съм, а е важно. Важно е да се върна към истинския си живот, да не се държа различно. Всички се нуждаем от някакъв ред.
Предишната нощ спах като къпана — никога не бих допуснала. Интересно как в някои етапи на живота ни тялото добива собствена воля. Би трябвало да се мятам и да се въртя цяла нощ след всичко, което ни се стовари на главите. Само че стана точно обратното. Пъхнах се между чистите чаршафи, потънах в леглото и спах като бебе. Марк също. Мисля, че не помръдна цяла нощ.
На сутринта приготви закуска. Яйца и домати върху препечена филийка с разтопено масло и висока димяща кана кафе. Каквото го обичаме. Всичко е каквото го обичаме — толкова успокоително, толкова прелестно познато. Слънцето огрява през високите прозорци. Марк снове напред-назад. Изглежда спокоен, доволен, докато се разхожда по боксерки и халат. Най-накрая сяда срещу мен и се храним мълчаливо с не толкова екзотична, но също толкова питателна британска храна.
Съпругът ми посяга към ръката ми през масата — несъзнателен жест. Вкопчваме се леко един в друг, телата ни търсят опора в този непознат и едновременно познат нов свят.
След закуска поглеждам през прозореца към дърветата отвън, към сплетените им клони на фона на синьото небе. Ясен и свеж ден. Марк стисва ръката ми. Усмихва ми се.
— Е, май вече можем да се залавяме, нали? — пита.
Усмихвам се. И на двамата не ни се иска. Да се залавяме. Още не искаме да се връщаме в действителността. Предпочитаме да седим тук заедно и да се държим за ръце. Ще го направим обаче. Ще го направим забавно. Марк и аз.
— Хайде да се залавяме — казвам и ставам от масата.
Първата ми работа е да разопаковам багажа — нямам предвид чистите и носените дрехи. Разрязваме с ножица подплатите на куфарите и изваждаме пачките. Марк вади стар спортен сак от гардероба си и аз се залавям да прибирам парите в него. Разбира се, сака, в който ги намерихме, вече го няма. Вероятно е в някой контейнер за смет в мазето на хотел „Четири сезона“ на Бора Бора, разкъсан и изпразнен от съдържанието си, което е на сигурно място.