Танги работи в швейцарската частна банка UCB. Днес ще открия сметка там. Наша собствена виртуална сметка в чужбина. Ще бъде под номер, без имена, без въпроси. Невинна. Така ще мога да превеждам средства на себе си или на нас двамата в британската си сметка през виртуалната в Швейцария. Всеки месец. Мога да плащам данък като самоосигуряващо се лице върху тези приходи. Мога да легализирам парите. Щом влязат в моята сметка, ще бъдат най-обикновен облагаем доход. Ще има проследими документи, до един законни, макар и не съвсем етични. Можем да изплатим къщата, да инвестираме, да планираме бъдещето за малкия живот, който бавно расте в утробата ми. Половин Марк, половин мен. С парите в банката Марк няма да се чувства притиснат незабавно да си намери работа, каквато и да е работа. Може да не бърза, да намери най-подходящата позиция. И пак ще станем каквито си бяхме. Ще разполагаме с пари за новия си съвместен живот. Който сега ми се струва по-важен от когато и да било.
Най-напред обаче трябва да се облека за предстоящата среща. Да изглеждам подобаващо за човек, който би си открил такава сметка и разполага с един милион долара в брой. Трябва да купим някакъв костюм, а Марк ме увери, че ще намерим нещо подходящо в дизайнерските магазини на Терминал 5, затова и пристигнахме рано.
Оглеждам ги, докато Марк приключва разговора си. Чистите, измити и лъскави витрини на „Шанел“, „Ермес“, „Прада“, „Диор“, „Гучи“, „Бърбъри“, „Луи Вюитон“, „Ботега Венета“ покрай просторния салон. Пълни с красиви и скъпи облекла. Неизчерпаем избор от обувки, сака, рокли и чанти. Рай за купувачите. Марк затваря телефона и се обръща към мен с извити вежди.
— Готово. Така, да вървим да пазаруваме. — Усмихва се до ушите и ме хваща за ръка. — Накъде, госпожо Робъртс?
Отново оглеждам салона. И изведнъж се чувствам малко нервна. Днес ще пазаруваме със собствени пари, но в крайна сметка харчим парите, които намерихме. Замислям се за самолета дълбоко под водата, за пътниците в него и си спомням думите на Марк: били са лоши хора. А ние не сме лоши хора, нали? Не. Не сме. Тръсвам глава и прогонвам мислите.
— „Шанел“? — предлагам.
Магазинът като че ли е най-големият и със сигурност е най-впечатляващ.
— Така да бъде. — Марк забелязва неохотата ми и ме насърчава с поглед. — Не забравяй, че не бива да се притесняваш от етикетите с цената. Това е инвестиция, трябва да изглеждаш както подобава, иначе няма да се получи. Можем да похарчим много пари тук, ясно?
Той изважда платинената карта „Американ Експрес“ от кожения си портфейл.
— Хайде да се развихрим.
Не успявам да сдържа усмивката си. Някъде дълбоко в мен една тийнейджърка се разпищява от радост.
Сигурна съм, че сте гледали филма, знаете как става. Марк ме преведе като истински Ричард Гиър покрай дизайнерските бутици към ярко осветения магазин на „Шанел“. Лаская се от мисълта, че винаги съм изглеждала доста стилно със средно скъпите си дрехи. С радост ще платя петстотин лири при специални поводи. Официална рокля, кожено яке, обувки на „Джими Чу“, но ще се стъписам, ако трябва да платя две хиляди лири за красиво бюстие. Знам, че харча повече, отколкото би трябвало, но дори аз не обичам да спирам в магазини, където поднасят шампанско в съблекалнята. Днес ще го направя обаче. И си е съвсем в реда на нещата.
Влизаме вътре, там са само двете продавачки, една от които лъска витрината на бижутата, а другата бърше прах от чантите на най-високата лавица. И двете ни поглеждат, когато влизаме. Преценяват ни с очи, пресмятат. Мислех, че днес сутринта излязох от къщи доста елегантна, но докато приближаваме тези момичетата, изведнъж се чувствам опърпана. Усещам как обичайната ми самоувереност се изпарява. Очите на продавачките се плъзгат от мен към Марк. Цялото внимание е насочено към него — към великолепния Марк с кашмирен пуловер, джинси и сако. Към ролекса му, който проблясва на светлината в магазина. Преценили са ни и са решили, че господинът до мен е главната персона, той е човекът с парите.
Марк се навежда и прошепва в ухото ми:
— Иди да поразгледаш. Аз ще се оправя.
Целува ме по бузата и приближава към вече усмихнатите продавачки.
Отдалечавам се към рафтовете и разглеждам розова копринена блуза, чийто етикет съвсем ясно се вижда — 2470 лири. Платинената кредитна карта на Марк здравата ще пострада днес.
На отсрещната стена забелязвам огромен плазмен екран, на който показват есенно-зимната колекция на „Шанел“. Цяла армия слаби момичета, облечени в туид, кожа и дантела, плеяда на безукорния вкус. Поглеждам към Марк — привел се е над щанда и разговаря с продавачките, които се кискат изчервени. О, Марк. Всички ме поглеждат и грейват в усмивка. Казал им е, че сме младоженци, по израженията им познавам. И аз грейвам в усмивка в отговор, махвам и безукорно облечена делегация се отправя към мен.