Марк приключва разговора и идва при мен. Днес аз ще свърша трудната работа. Ще вляза в банката сама и ще предам парите. Усещам как сърцето ми бие до пръсване в гърдите дори само като си представя какво предстои.
— Не го мисли така — казва ми Марк. — Не си представяй как предаваш подозрителен сак насред банката. Защото на тях няма да им изглежда така. Говоря сериозно, Ерин. Не си видяла и половината от онова, което аз съм виждал в банките… Веднъж излизах с някакви петролни типове в „Мейфеър“, които разнасяха сто хиляди лири в спортен сак. Сто хиляди британски лири за една нощ по клубовете. Знам, че на нас ни се струва нереално и пари в сак със сигурност изглеждат подозрителни, но никой закон не го забранява, нали така?
Само го гледам. Май пак ще повърна. Веднъж вече го направих.
Гади ми се от нерви. Нежно цвете съм аз. Причината са болките, прииждащи дълбоко откъм утробата ми — първите признаци на бременността. Днес сутринта проверих в Гугъл. Хормони. Пресметнах според първия ден на последния си цикъл, че съм бременна от шест седмици. Явно на този етап болките са нещо съвсем нормално. Вероятно така тялото ми се подготвя да създаде едно човешко същество. Старая се да не мисля много за това. Марк още не знае. Моментът не е съвсем подходящ да му кажа, нали?
Отново усещам да ми се гади. Вълни от гадене, последвани от блажено спокойствие.
— Ами ако ме попитат откъде имам парите?
— Няма, Ерин. Няма да го направят. Ако е незаконно, със сигурност няма да искат да го знаят, нали? Замисли се. Такъв е законът — знаеш ли, че парите са незаконни, длъжен си да осведомиш властите. Ако питат всеки подозрителен човек, който иска да си отвори сметка в швейцарска банка, как се е сдобил с парите, икономиката ще се срине. Никой не си открива сметка там с пари, които е събрал от рождения си ден. Стига, Ерин!
Марк има право, разбира се.
— Сигурно ще ме вземат за компаньонка или нещо такова. Ще решат, че парите ми са от там…
— По-вероятно е да помислят, че източваш парите на съпруга си, преди да се разведеш с него. Сигурен съм, че често им се случва. Аз поне така щях да си помисля, ако те видя — усмихва се той.
Боже! В такива моменти се питам за кого съм се омъжила. Съдейки по изражението му, Марк явно смята, че ми е направил комплимент.
Нова вълна от гадене. Смълчавам се, докато отмине.
— Значи той ме очаква?
Надигам се бавно от леглото, като внимавам да не правя резки движения.
— Да, и не знае, че сме женени. Казах му, че си нова клиентка. Знае, че става дума за голям депозит в брой. И че въпросът е деликатен. Това е.
Марк си взема ябълка от кошницата в стаята и отхапва. Знам, че той не може да отиде, защото е пряко свързан с банката, но няма как да не забележа, че всъщност той не оставя никакви лични следи. В банката ще видят моето лице, това ще запомнят. Но пък хубавото на швейцарските банкови сметки е, че след като бъдат открити, информацията е защитена. Пък и името ми по паспорт е Лок. Още не съм го променила на Робъртс. Що се отнася до предишните служебни контакти на Марк, той няма никаква връзка със споменатата клиентка. Днес Ерин Лок ще си открие банкова сметка, но името ми изобщо няма да е свързано с нея. Тя ще има единствено номер. Непроследим обратно до мен. Непроследим до никого от двама ни.
Изправям се и за последен път се оглеждам. Добре съм се справила с грима и косата. Изглеждам както трябва. Като се замисля, изглеждам като човек, когото бих очаквала да видя в онази първа класа преди две седмици. Като човек, какъвто трябваше да бъда в онзи салон. Ако светът беше различен. Ако нещата винаги изглеждат както си ги представяш. Само че, както и във филмите, някои неща изглеждат по-реални, когато не са.
За секунда виждам майка си в собственото си отражение — моята млада и красива майка, но само за секунда, като вълна, набраздила водна повърхност, и после тя изчезва, отново се скрива на сигурно място. Гаденето намалява. Ще се оправя.
— Е, тръгвам — казвам.
Марк кима въодушевено и ми подава чантата.
— Колата би трябвало да е долу.
И след това съм вече сама.
В асансьора съм отразена безброй пъти в огледалната кабина, задушена от тишина. Вратата се плъзва безшумно и коридорът се скрива от поглед.
Ами ако никога повече не видя крещящия спираловиден десен отново? Ако ме арестуват в банката още щом затракам с токчетата си в мраморното фоайе? Какво ще стане със синьото кръстче вътре в мен?