Поставят шумолящите банкноти в машина, пачка по пачка, докато накрая на екранчето се появява цифрата един милион долара. Може би някъде има служител, чието единствено задължение е да прокарва хартиените пари през тези машинки.
Седя сама. И чакам. Мислите ми блуждаят.
Банкнотите може да се окажат белязани, може да бъдат проследими до незаконния си източник. Полиция, правителствени служби — всъщност всеки може да бележи банкнотите физически с маркер или с печат, или като запише серийните им номера. Разбира се, проверила съм в Гугъл. Проверила съм серийните номера на банкнотите.
Нещо повече, сигурна съм, че тези банкноти не са белязани. Няма начин хората от самолета да имат пари, белязани от правителствена служба или от полицията. Те очевидно разбират какво правят. Е, не разбират от авиация, но, общо взето, са наясно с бизнеса.
Естествено, биха могли да маркират собствените си пари, нали? Ако възнамеряват самите те да ги следят. Защо обаче да го правят? Не са знаели, че ще намерим пачките. Не са знаели, че ще ги вземем.
Понякога се налага да си напомням, че хората от самолета не са всезнаещи. Няма как да са предвидили всичко това. Онова, което се е случило на тях, а впоследствие и на нас, е случайност. Не биха могли да знаят, че ще се разбият, а ние ще намерим сака. Всичко това е непредвидимо, неизвестно. Парите категорично не са белязани. Никой няма да ги потърси. Никой няма да потърси Марк и мен.
Матилда се връща с празния сак, вече сгънат, и го слага до още топлата разпечатка. Разписката за парите в депозита. Подава ми писалка. Цифрата, която търся, е в най-лявата колонка — 1 000 000 американски долара, внесени в брой.
Подписвам.
След това оформяме ежемесечно нареждане за паричен превод в собствената ми фирмена сметка във Великобритания. От швейцарската всеки месец ще ми бъде изплащана неголяма сума от фирма фантом. Пред данъчните ще обяснявам парите като хонорар за консултантски услуги от моя страна. После, когато ни потрябва по-значителна сума за къщата или за нещо друго, ще преведем по-големи порции и ще ги обясним като комисиони по проекти. Ще издадем няколко фактури за кухата фирма — нещо арабско. Трябва да изглежда така, все едно някой е отпуснал солидни суми на британски режисьор през швейцарска сметка за заснемането на късометражни документални филми. Не се тревожете, ще платя данъка върху всички суми. Ще си водя сметка. Ще внимавам страшно много, честна дума. Цялата кореспонденция ще се препраща към частна пощенска кутия тук, в банката. Матилда ми дава два ключа за нея.
След значително по-малко документи, отколкото може да си представи човек предвид количеството пари в брой, Матилда завърта капачката на писалката „Монблан“ и се усмихва. Готови сме.
Ръкуваме се делово — сделката е приключила.
Аз съм милионерка. Парите са на сигурно място, „в банката“, както се казва.
Излизам при колата, която ме очаква, и буквално летя на крилете на успеха, необременена от тежестта на чантата. Информацията за цифровата сметка, суифт кодът, айбанът, паролата и ключовете са на сигурно място в чантата ми.
Докато слизам по каменните стъпала към мерцедеса, онази мисъл отново изплува на повърхността като пеперуда, която ту се показва, ту се скрива от поглед: не се връщай. Не се качвай в колата. Не отивай в хотела. Никога.
Не знам откъде извират подобни мисли. Отнякъде дълбоко. От подсъзнанието. От себичната част, която не желае да споделя. Нашите инстинкти, нашите рефлекторни реакции, всички онези неволни процеси, които ни даряват с мъдростта си. С първичната си мъдрост. Аз усещам силен порив да се отскубна и да избягам. Да взема нещо, което не е мое.
Представям си как Марк ме чака в хотелската стая, как крачи напред-назад, поглежда часовника си, застава до прозореца, наднича надолу към улиците на Женева, денят постепенно гасне и става нощ, светват уличните лампи, а от мен няма и следа. Ами ако не се върна?
Бих могла да отида навсякъде с парите, бих могла да направя всичко. Спирам на стълбите пред банката. На чист въздух. Бих могла да съм всеки. Разполагам със средства. Вече стигнах дотук, защо да спирам? Хиляди възможни бъдещи развития нахлуват в мислите ми. За красив живот другаде.
Нови неща. Приключения. Зейнала бездна от възможности. Страховита свобода. Колата е тук, чака ме отсреща на улицата.