Заварвам Марк в дневната, отново преливащ от енергия. Явно деловата му среща е минала чудесно: за щастие, повечето закони в бранша поощряват и подкрепят новите предприятия. Все повече хора основават собствени фирми. Разработил е и евентуален списък с бъдещи клиенти. С усмивка ме уверява, че изгледите са чудесни. Късметът като че ли най-сетне му се усмихва. Във въздуха се носи силно ухание на кафе. Марк подава чаша и на мен — добре дошла у дома.
— А на теб провървя ли ти? — пита ме.
Отпуска се на страничната облегалка на канапето, скръстил ръце пред гърдите, озарен от гаснещата светлина на залязващото слънце. След малко ще светнем лампите. Всичко това ни е невероятно приятно. Превърнало се е в игра — понякога на умения, понякога на случайности. Може би ни харесва толкова, защото засега печелим.
— Хрумна ми нещо, след като се разделихме — признавам колебливо. — Сега ще ти разкажа. Отидох до „Хатън Гардън“. Не се тревожи, не съм вършила глупости. Просто исках да опипам почвата. Исках да проверя дали има хора, склонни да затворят очи за произхода на камъните. Има, Марк! Със сигурност има.
Усмихвам му се и усещам как лицето ми пламва. Той не се усмихва в отговор. Аз упорствам:
— Трябва да намерим някой, който си има проблеми със закона, да изкупи камъните. Някой, който се нуждае от парите и не му пука особено откъде идват.
Отново се усмихвам колебливо, но Марк ме удостоява с апатичен поглед.
Защо не ме подкрепя? Става и започва да крачи из стаята замислено. Нещо не е наред. Прехапвам долната си устна и чакам. След малко той се обръща и ме поглежда с непроницаемо изражение.
— Какво има, Марк? Какво те тревожи?
Въпросът ми прозвучава малко по-рязко от очакваното. Той отмества очи. Издръжливостта ми има предел. Вече пазя твърде много тайни, вътрешното напрежение е прекалено силно. Трябва да продадем диамантите възможно най-бързо и да се върнем към истинския си живот. Не ми е ясно защо Марк не го проумява. А преди толкова се забавлявахме. Непонятна ми е тази внезапна резервираност.
Марк отново се обръща към мен.
— Не мога да повярвам каква невероятна глу… Нищо. Всичко е наред. Просто продължавай в същия дух, Ерин.
Престава да крачи, отива до бюрото си и се заема с деловите си книжа.
— Каква глупост, Марк? Какво? Извинявай, просто не разбирам… Кажи каквото имаш да казваш, моля те. Денят беше труден и според мен се справихме доста добре, затова, ако имаш проблем с онова, което направих, просто ми кажи. Дори още по-добре, защо не ми кажеш на теб какво ти е хрумнало, Марк?
Той зарязва заниманието си и вдига очи към мен.
— Ерин, намерих визитката на инспектор Фостър в джоба на другото ти сако.
Казва го меко, не е ядосан, не е разочарован, а това е още по-лошо. Не е очаквал, че положението е такова, че крием разни неща един от друг.
— Изпреварвам въпроса ти — трябваха ми дребни. Кога щеше да ми кажеш за него, Ерин? Адски се уплаших! Кога престана да споделяш с мен? — Марк ме поглежда оскърбено. — Най-напред си помислих, че си ходила в полицията заради сака. Реших, че си им разказала всичко. Проучих този тип в Гугъл. Така разбрах, че работи в отдела по антитероризъм, и всъщност нямам представа какво се случва. Започнах да се чудя да не би да имаш връзка с този мъж. Защо визитката му е у теб? А после като някакъв жалък глупак прегледах имейлите ти и слава богу! Слава богу, прочетох имейла ти до Фил от вчера. За Холи. Сега поне знам, че тайната ти е просто служебна. Не възразявам, Ерин, но не ме дръж настрани, моля те! Имам право да знам какво се случва. Пазенето на тайни, особено свързани с полицията, точно в този момент… ето така започват да се объркват нещата. — Смръщва се обвинително срещу мен. — Нямаше да го споменавам, щях да изчакам сама да ми кажеш, но явно ще се наложи да поговорим за нещата сега. Затова извинявай, че не съм на седмото небе относно начинанията ти от днес, но съм сигурен, че ще ме разбереш. Всички камери в „Хатън Гардън“ са те заснели, наясно си, нали? Ще изглежда подозрително, ако започнат да те проучват. И определено би събудило подозренията на инспектор Фостър.
Прав е, разбира се. Държа се като глупачка. Здравата ще загазя, ако нещата се объркат.
— Само ми кажи, че сме заедно във всичко това, Ерин. Не криеш нищо друго от мен. Само аз и ти сме, нали?
Въпросът е сериозен и изисква сериозен отговор. Знам колко важен е този момент. Марк сваля картите — трябва или да го приема, или да го отхвърля, няма средно положение.