Още не съм му съобщила, че съм бременна, Еди знае къде живеем, знае всичко за нас, но не бих могла да го изтърся точно сега, нали? Вече съм нагазила сред плаващи пясъци. Държала съм се безотговорно, рискувала съм всичко с обиколките си из града, лъгала съм. Кажа ли му сега, ще разруша крехкото нещо помежду ни, което градихме толкова дълго. Той чака отговора ми. Искрено е разтревожен. Чувствам се зле, много зле.
— Извинявай, Марк, много съжалявам. Щях да ти кажа, след като продадем диамантите. Просто не исках да се тревожиш. Ако смятах, че Анди — извинявай, инспектор Фостър — ще нареди да ме следят, никога не бих отишла в „Хатън Гардън“, честна дума. Наистина обаче трябва да разкараме диамантите от къщи, разбираш го, нали? Особено сега.
Засегнат е. Виждам го, макар Марк да се опитва да го скрие. Въпреки това след малко кимва. Съзнава, че трябва да се отървем от камъните. И аз кимвам в отговор.
— Значи сме на едно мнение. Трябва възможно най-бързо да продадем диамантите. Да ги разкараме от дома си и да получим парите в банката по най-бързия начин, нали?
Казвам го като въпрос. Ако Марк иска да сложим точка още сега, ще го направим. Твърде много го обичам, за да го притискам. Той се умълчава за кратко и после кимва.
— Съгласен съм.
— Трябваше да ти кажа за инспектор Фостър. Много съжалявам, Марк.
Опитвам с полуусмивка и той не ме разочарова. Боже, много го обичам!
Прекосявам стаята и обвивам ръце около тялото му.
— Само да не ви стане навик, госпожо Робъртс. — Придърпва ме към себе си. — Хайде да продадем проклетите диаманти тогава.
Притискам се към него с облекчение.
— Познаваш ли някой, който да ни помогне? — питам.
Марк свежда очи към мен.
— А ти?
27
Второто интервю на Алекса
Сряда, 21 септември
Слагат нещата й на плота. Спомени от един човешки живот. Отдръпваме се и я оставяме да ги прегледа. Тя се разписва.
Камерата се фокусира върху предметите. Телефон „Нокия 6100“, един от първите мобилни апарати с интернет връзка. Най-търсеният през 2002-ра, Алекса е била сред първите му притежатели. Един бог знае кой би го взел сега.
Кафява кожена чанта „Мълбери“. Отваря я. Вече невалидни карти на „Американ Експрес“, банкноти, монети. Дали и банкнотите не са вече излезли от обращение? Тази от пет лири беше променена отново миналия септември, непрекъснато я променят. Замислям се за всички портфейли по затворническите складове, в които има такива банкноти, напълно безполезни.
Черен сгъваем чадър. Половин пакет дъвки „Ригли екстра“. Избелял билет за пътуване в Зона 1–2. И това е. Животът на Алекса.
— Много благодаря — усмихва се сърдечно тя на надзирателя от Тринидад.
Явно се разбират чудесно.
— Удоволствието е мое, скъпа. Пожелавам ти приятен ден. И се надявам повече да не се видим, ако ме разбираш!
Мъжът се смее гърлено и се усмихва широко на красивата жена пред себе си.
Алекса прибира вещите си в малък кремав сак и се отправя към изхода.
Спира се на вратата, докато последният надзирател я освободи. Фил, Дънкан и аз сме се скупчили зад нея. Това е единственото освобождаване от затвора, което сме получили разрешение да заснемем. Алекса пък е единствената затворничка, позволила ни това ниво на достъп. Всички чувстваме колко интимен е този жест. Измъкваме се покрай нея, излизаме на дъжда и камерата се насочва отново към изхода, докато Алекса излиза във влажния есенен ден и вратата се затваря зад нея.
Вече е навън. Вдига поглед, дъждът мокри лицето, лекият вятър роши косата й. Тя вдъхва дълбоко, гърдите й леко се издигат и спускат. Приглушеното боботене на уличното движение по Камдън Роуд. Вятърът в дърветата.
Когато отново свежда поглед, очите й са плувнали в сълзи. Не продумва. Всички се смълчаваме, докато крачим като конвой към улицата и я снимаме.
На пътя тя се спира за секунда и сълзите започват на воля да капят по бузите. Вдига глава и се усмихва.
Заразително е. Вече всички се усмихваме.
В огромната празнота на новопридобитата свобода на Алекса планът ни сигурно е удобен насочващ парапет. Отправяме се към гара „Уотърлу“, където Алекса ще се качи на влак за Фолкстън в Кент. Там е новият й дом. Семейното жилище. Пътуваме до там заедно, ще я снимаме в определени моменти през следващите два дни. С облекчение напускам Лондон за една нощ. Все очаквам Анди да влети през вратата. Невероятно изтощително е, диамантите прогарят дупка в пода на тавана ни. Това пътуване ще отвлече мислите ми от проблема. Ще ми помогне да се съсредоточа.