Алекса извива вежди и кимва вероятно в знак на съгласие.
Изследванията са елементарни и учудващо бързи. Вземат кръв на Алекса. След това дръпват завесата около леглото, ние с Фил и Дънкан наблюдаваме на монитор пикселираните черно-бели кадри от вътрешността на матката на Алекса.
Странно колко малко знаем за плодовитостта, за бременността. Това е най-важната тема за човечеството, а въпреки това имам чувството, че се мъча да чета на урду.
Броят на яйцеклетките й е добър. Тялото на Алекса се отпуска облекчено. За да се подсигурят, на следващия ден ще извлекат стойностите на антимюлеровия хормон, но засега положението изглежда обещаващо.
Прегръщаме се пред клиниката. Отношенията ми с нея са се отклонили от професионалната плоскост и вече са лични. Преживели сме два дни, наситени с емоции. Алекса се шегува, че й се иска да задържи Дънкан като животинче, от което да черпи емоционална подкрепа. Смея се. Тя е забавна. Пък и Дънкан наистина е здравата брадясал напоследък. Уговаряме се с Алекса да се чуем по Скайп неофициално на следващата вечер. Просто да проверя как е.
Странно защо, имам чувството, че я познавам. Истински. И че тя познава мен. Попада някъде между предишното ми съществуване и новото, което градя в момента. Алекса ми се струва по-жива от всеки друг, когото познавам. И изведнъж осъзнавам, че не ми е все едно какво ще стане с нея.
28
Странни неща
Петък, 23 септември, сутринта
Когато се прибрах у дома вчера, Марк работеше в кабинета си. Прекъсна, когато влязох, и двамата седнахме заедно в кухнята. За сватбата ни бяха подарили чай и бисквити от „Фортнъм енд Мейсън“ и аз приготвих една кана. Той отпи само няколко глътки и отхапа от бисквита с портокалови корички. Не знам защо, но раздялата с него, дори само за една нощ, събуди в мен отчаян копнеж. Заведох го горе и се любихме на гаснещата светлина. Сигурно заради прилива на хормони, а и защото не бяхме спали заедно от Женева, пет дни по-рано. Както вече ви казах, това е много време за нас. Имах нужда. Не го съзнавах, но наистина имах нужда. След това, докато лежахме прегърнати в леглото, се зачудих дали да не му кажа. За нашето бебе. Но не намирах подходящите думи.
Не исках да развалям мига. Не исках той да ми попречи да направя каквото се опитвах. Пък и още беше много рано. Бременността можеше и да не продължи. Както и да е, мислено си обещах, че ще отида на лекар и ще кажа на Марк всичко веднага щом диамантите изчезнат от къщата и ние сме в безопасност.
В подготовка за интервюто на Еди на следващия ден днес в седем и четирийсет и пет сутринта ми се обаждат от затвора „Пентънвил“. Тази седмица ставам рано всеки ден.
Тъй като „Пентънвил“ е мъжки затвор, ми обясняват, че има няколко особености, с които следва да се съобразявам. Осведомяват ме например че трябва да съм с панталон. Най-добре да не анализираме това изискване.
След много слушане, кимане и подписване на документи стигам до последната заключена врата и отново излизам на ледения вятър на Роман Роуд. Загръщам се плътно с палтото, увивам стегнато шала и се опитвам да си спомня къде трябва да отида сега, когато чувам зад себе си глас:
— Извинете? Ехо?
Завъртам се обратно към портата и виждам дружелюбен мъж с костюм, който тича към мен.
— Извинете, само секунда… извинете, че ви бавя — задъхано казва той с поруменели бузи от студа и протяга ръка. — Патрик.
Ръкувам се с него. За пръв път го виждам.
— Ерин Робъртс — представям се.
Патрик ми се усмихва лъчезарно, ръкостискането му е крепко, ръката ми е топла в студената му длан.
— Да, да. Госпожа Робъртс, разбира се — казва задъхано и махва с ръка назад към сградата на затвора.
— Забравих ли нещо? — питам.
— Извинете… да. Просто се питам какво точно търсите тук днес, госпожо Робъртс. Видях името ви в регистъра, но сигурно е станала административна грешка и по някаква причина информацията не е стигнала до мен. — Изглежда смутен.
— О, боже, извинете. Ходих при Алисън Бътлър във връзка с интервюто на Еди Бишъп утре.
Очите му се ококорват разбиращо.