— А, да! Интервюто. Вие сте репортерка, така ли? — Поглежда ме подозрително.
Страхотно! Последното, от което се нуждая сега, е да не ми позволят да снимам. Предупреждаваха ме, че „Пентънвил“ са голяма досада, но досега всичко вървеше по мед и масло.
— Не, снимам документален филм. Документален филм за затворници. Получихме разрешение в края на миналата година. Искате ли да ви изпратя информацията по имейл, Патрик? Алисън е подготвила всичко, сигурна съм.
Тонът ми издава, че ми е трудно да повярвам. Така де, не искам да го ядосвам, но би трябвало да са направили всичко необходимо. Това е затвор, за бога, би трябвало да са наясно кой влиза и излиза. Сериозно. Спомням си за Холи и вече не ми се струва толкова невероятно, че е успяла да избяга.
Патрик долавя какво се крие в тона ми, но не се засяга. Напротив, държи се извинително:
— А, разбирам. Да, точно така. Службата ми има известни затруднения с регистъра на посетителите, но това е между другото. Извинете, госпожо Робъртс. Ще се постарая всички да сме готови следващата седмица. За какво ставаше дума? — примижава той на студената септемврийска светлина.
— Утре е, не следващата седмица. Събота, на двайсет и четвърти. За Еди Бишъп — изричам ясно и бавно.
Патрик се усмихва и кима.
— Идеално. Е, ще се видим тогава. Извинете за объркването, Ерин. — Ръкува се с мен отново и се запътва обратно към затвора.
Обръщам се и се отдалечавам. Да му изпратя ли имейл за потвърждение, когато се прибера? За всеки случай. Така ще се подсигуря. Ще имам писмено доказателство. А после си давам сметка, че не знам фамилното му име. Обръщам се да го настигна, но вече го няма, влязъл е обратно в „Пентънвил“. Да му се не види.
Патрик кой? Припомням си разговора. Не е споменавал фамилията си, нали?
После ме пронизва съмнение. Спомням си студената му длан. Неговата студена длан в моята топла. Не идваше от затвора. Ако излизаше отвътре, ръката му щеше да е топла като моята. Но защо ще се преструва, че излиза от затвора? И тогава ме връхлита. Знае името ми, знае с какво са занимавам и къде ще бъда утре. Кой е той, по дяволите?
Връщам се на входа на затвора и звъня.
— Да? — чува се глас по интеркома.
— Здравейте. Върна ли се Патрик?
— Кой?
— Патрик.
— Патрик кой?
— Ами не знам фамилията му… — заеквам. Най-добре да бъда искрена.
— Такааа. Извинете, но коя сте вие?
— Ерин Робъртс. Току-що си тръгнах, помните ли? — Опитвам се да не изглеждам прекалено отчаяна, но не ми убягва, че вече звуча налудничаво.
— А, да, току-що излязохте. Извинете. Какъв е проблемът?
Надзирателят вече звучи по-ведро. Помни ме, а преди минутка не изглеждах никак луда.
— Не, не, няма проблем. Просто… Да е идвал някой след това?
Кратко мълчание. Сигурно човекът все пак се чуди дали не съм откачила. Или пък подозира, че лъжа?
— Не, госпожо, само вие. Да помоля ли някой да излезе да ви помогне? — пита служителят колебливо.
Вече станах и „госпожо“. Преценява ме. Трябва да си ходя, преди нещата да се задълбочат.
— Не, не, добре съм. Благодаря. — И си тръгвам.
Патрик не работи в затвора. А щом не работи в затвора, за кого работи, по дяволите? Искаше да научи името ми и причината да съм тук. В съзнанието ми се избистря студена и зловеща мисъл: да не би Патрик да си иска сака обратно?
Когато се прибирам у дома, усещам, че нещо не е наред. Къщата е празна, а когато влизам в кухнята, през открехнатата задна врата духа леден вятър. Отворена е. Марк никога не оставя задната врата отворена. Някой друг го е направил. Някой друг е идвал тук. И сигурно още е тук.
За секунда се сковавам невярващо, не ми се иска да приема значението на случилото се. Усещам как нещо се размърдва в ъгъла на стаята зад мен. Завъртам се рязко, но разбира се, там няма никого, само хладилникът бръмчи в празната и притихнала къща.
Обхождам стаите една по една. Бутам отворените врати, нахлувам вътре с бухалката за крикет на Марк, доколкото изобщо може да ми е от полза. Адреналинът ми е до небето. Стая след стая търся доказателство, че е влизал някой. Оглеждам се дали не липсва нещо, дали нещо е преместено, но нищо не се набива на очи.
Накрая, след като съм се уверила, че цялата къща е празна, отивам на площадката и дръпвам стълбата за тавана. Трябва да надникна под изолацията. Докато се качвам, в главата ми отново и отново се върти едно изречение: Нека да са там. Нека да са там. Докато наближавам разхлабения край на изолацията, където са скрити диамантите, изречението се променя неусетно: Нека да ги няма. Нека да ги няма. Защото, ако диамантите не са тук, онзи, който е влязъл през задната врата, няма да има причина да се върне. Освен ако не си иска и парите обратно.