Под сухата изолация всичко си е като преди. Диамантите блестят в кожената си торбичка, телефонът и флашката са на сигурно място в кутията. Не са ни ограбили. Който е влязъл, просто ни е проверявал, не е крал.
Семето на съмнението обаче вече е покълнало в съзнанието ми. Дали не пропускам нещо? Отново претърсвам цялата къща, всяка стая. Този път се вглеждам по-внимателно, търся всякакви признаци за намеса, нещо, което да ми подскаже кой е влизал у дома. И тогава забелязвам.
В спалнята ни върху полицата над старинната ни камина, до билетите за концерт и часовника, има празно място. Правоъгълна следа в прахта. Снимката ни. Няма я. Снимката, направена в деня на годежа ни, усмихнатите ни лица срещу обектива. Ето какво са взели.
В дневната долу, червената лампичка на телефонния секретар мига. Пет съобщения. Прослушвам ги мълчаливо. Най-скорошното е от Алекса. Добра новина — ще прави осеменяване. Има записан час за следващата седмица.
Телефонният секретар преминава към следващото съобщение. Отначало ми се струва, че някой набира номера по случайност. Чувам звуци от непознато място. Приглушени шумове, откъслечни и едва доловими разговори. Тихата глъчка на голямо и оживено място. Може би гара? Летище. Телефонът се движи. Дали аз самата не съм набрала неволно от джоба си на гара „Уотърлу“? Обаждането е направено в сряда, докато сме пътували към Фолкстън. Наострям уши да чуя нашите гласове. Призраци от миналото. Не ги чувам обаче. Прослушвам цялото съобщение. Две минути и половина приглушен живот на някое място. Накрая съобщението секва. Вторачвам се в телефонния секретар. Не е необичайно човек да набере, без да иска, нали? Постоянно се случва. Само че такива позвънявания винаги са зловещи — като дупка във времето. Или пък не, може би сама се плаша.
Следващото съобщение започва и работата става съвсем откачена. Същото е. Е, почти.
Знам, вероятно всичко ви се струва съвсем нормално. Който и да е набрал първия път, е продължил да натиска същото копче. Второто съобщение обаче е от следващия ден. Точно по същото време — 11:03 ч.
Бях в клиниката с Алекса и екипа. Телефонът ми беше изключен, затова със сигурност не съм набрала аз. Това обаждане е различно, някъде от открито. Парк може би. Долавям лек ветрец. Детски провиквания на площадка. Човекът с телефона крачи. Минута по-късно чувам тракането на подземен влак. Или просто на влак, единствено собственото ми подсъзнание подсказва, че обаждането е от Лондон, нищо друго. Човекът стига до улица. Чува се как минават коли. И линията отново прекъсва. Защо някой ще звъни по едно и също време два последователни дни, без да казва нищо? Защо наистина? Е, може да е неволно набиране, ама не е. Някой е проверявал дали сме у дома.
Започва следващото съобщение. Оставено е в 8:42 днес сутринта, докато бях на среща с Алисън Бътлър, директорката на затвора „Пентънвил“. По-тихо е. Направено е някъде вътре. Кафене може би. Като че ли чувам потракването на чаши върху чинийки и приглушени разговори. Някой закусва. Напрягам се да чуя още нещо, да уловя някакъв контекст. Глас, но не на човека, който се обажда — някой говори на него. Чува се съвсем тихо, можеше и да го пропусна, ако не бях наострила уши така.
Още ли чакаш? Да се върна след малко?
Човекът, който се обажда, промърморва нещо в знак на съгласие и после отново се чува само фонов шум. Узнавам, че който се обадил днес сутринта, е имал среща с някого. Към 8:45. От заведение някъде в Лондон, ако съдя по акцента на сервитьора.
Последното съобщение обаче, оставено в 9:45, ме плаши най-много.
Отново е някъде вътре. Чува се тихо електрическо бръмчене. Промишлен фризер, хладилен склад, нещо такова. Отново тихи разговори. Неравномерно електрическо пиукане. Движение на хора. И после изведнъж звук, който ми е познат. Много добре. Откроява се сред всички останали шумове: автоматичното двойно пиукане на нашата будка за вестници при отварянето на вратата. На съседния ъгъл. Тръпка пробягва по гръбнака ми, налага се да седна.
Прибрала съм се петнайсетина минути след като е записано съобщението. Човекът, който го е оставил, е бил тук. Чудя се дали да не звънна на Марк. Да повикам полицията може би? Но какво да им кажа, за бога? Всичко? Налага се. Не, не мога да го направя.