Сигурна съм, че Марк дори не подозира за съществуването на тези съобщения. Той никога не проверява домашния телефонен секретар, не дава на никого този номер. На практика това е моят служебен телефон.
Замислям се за студената длан на Патрик. Непознат номер. Възможно ли е Патрик да е дошъл тук след срещата с мен? Или е бил тук, преди да дойде в „Пентънвил“? Така ли е разбрал как изглеждам? Но защо ще идва тук след срещата ни? Може би Патрик е трябвало само да ме задържи, докато другите са били в къщата и са свършили каквото трябва. Седя на гаснещата светлина на следобеда и отново прослушвам съобщенията. Опитвам се да уловя нещо, което съм пропуснала.
Мъча се да си припомня лицето на Патрик. Косата му, дрехите му. Боже. Странно е колко малко неща забелязваме, нали? Не мога да се хвана за нищо. Мъж на средна възраст, с костюм и крепко ръкостискане. Гласът му е британски с намек за още нещо. Френски? Някакъв друг европейски език? Иде ми да ревна. Такава глупачка съм. Защо не го разгледах внимателно? Защото положението ме разсея — целта ми беше да улесня максимално разговора, затова не го огледах внимателно.
Какво искаше? Да се изфука? Да ме уплаши? Или да научи какво ме свързва със затвора? Дали посещавам някой затворник? Възможно ли бе да е свързано с Еди? Може би. Току-виж, няма никаква връзка със сака. Или пък е свързано с Холи и отдела по антитероризъм?
Когато се прибере Марк, ще му разкажа всичко.
29
Странни хора
Петък, 23 септември, вечерта
Разказвам на Марк почти всичко. Той го приема спокойно, кима ми да продължавам. Разказвам му за Патрик, за телефонните обаждания. Марк проверява своя мобилен, да не би да е набрал случайно. Разказвам му за отворената врата, за липсващата снимка. Не споделям подозренията си за Еди — знам, че няма да ми позволи да отида на интервюто утре, ако му призная, че Еди е знаел за пътуването ни до другия край на света. За вероятността да е следил всеки мой ход. Не искам Марк да попречи на това интервю.
Не му казвам и за теста за бременност. Съобщя ли му новината, ще трябва да прекратим всичко — документалния филм, операцията с диамантите, всичко. Той ще поиска така.
Когато приключвам, Марк се обляга на канапето и скръства ръце пред гърдите си. Поема си дълбоко дъх, преди да продължи.
— Добре, ето как стоят нещата според мен. Първо, относно снимката в кабинета. Онзи ден я сканирах, за да я изпратя на мама. Това е обяснението.
— Боже, Марк! Значи никой не е взел снимката?
Той ми се усмихва развеселено и аз усещам как бузите ми пламват. Боже, адски се срамувам. Отпускам глава между дланите си. Параноична идиотка. Изведнъж вече не съм сигурна дали всичко е действително, или голяма част е изфабрикувана от адреналина.
Марк изсумтява през смях тихо и продължава:
— Да, снимката е на сигурно място. Второ, не съм убеден, че трябва да придаваме голямо значение на открехнатата задна врата. Знаеш, че съзнанието крои номера, когато човек е под стрес. И все пак ми се струва, че мъжът, когото си срещнала днес, може да се окаже сериозен проблем. Според мен основателно се тревожиш. Първата ми мисъл беше, че Патрик е свързан с инспектор Фостър и с издирването на Холи. Не си ли съгласна? Това ми се струва единственото логично обяснение. Проследил те е, видял те е в затвора „Пентънвил“ един ден преди датата за интервюто и е решил да се намеси и да ти зададе няколко въпроса. Логично е. Няма откъде да знае, че са те повикали на среща ден по-рано и ти си узнала едва предишната вечер. Според мен така стоят нещата.
Звучи логично. Аз обаче не мога да се отърся от усещането, че става дума за нещо напълно различно.
— Ама защо не се представи като полицай, Марк? А съобщенията на телефонния секретар? Полицаите оставят ли странни съобщения?
— Виж, знам, че мислиш за хората от самолета, но разсъди логично, Ерин: ако бяха те, ако знаеха къде си, щяхме ли още да сме тук? А онези неща щяха ли да са още на тавана?
Въпросът му увисва във въздуха. Клатя глава.
— Не, едва ли — отговарям бавно, осъзнавайки истината в думите си.
Марк продължава оживено:
— Не знам защо не ти е казал, че е полицай. Сигурно се е надявал да му повярваш, че работи в затвора — нали е бил под прикритие? А за съобщенията — може да са обикновен номер. Не знам, случайни набирания. Стига де, нали си даваш сметка, че това не е нашата будка за вестници? Повечето такива в Лондон имат този звук. Наистина не мисля, че някой ни заплашва. Може да е свързано с хората, които интервюираш. Това определено е възможност, нали?