Замислям се за Еди и за шампанското. Да, определено. Може би Еди иска да говори с мен? Но нима е възможно да се обажда от непознат номер от затвора? Не биха му позволили да разполага с личен телефон. И тогава се досещам. Еди е престъпник. Разбира се, че ще намери начин да ми се обади. Помня, че четох за начините, по които членове на банди вкарват в затвора непроследими мобилни телефони. Процесът причинява дискомфорт на контрабандиста, но той бива щедро възмезден или поне не го убиват в леглото. Като нищо може Еди да ми е оставил съобщенията.
— Ерин, налага се да се съсредоточиш над реалното положение. Онзи мъж, с когото си говорила днес — Патрик. Да допуснем, че те проверява. Остави липсващата снимка и задната ни врата. Със снимката всичко е наред, а що се отнася до вратата, понякога просто забравяме да заключваме…
— Аз не забравям, Марк. Не забравям да заключвам — прекъсвам го, но убедеността ми отслабва.
— Напротив, Ерин, забравяш. — Взира се в мен за секунда, намръщва се изненадан. — Извинявай, скъпа, но определено си го правила и друг път. Нали знаеш, че вратата се отваря, ако не е заключена както трябва? Повярвай ми, не за пръв път забравяш да заключиш.
Наистина ли? Прав е, че това се случва. Явно съм я забравила отключена. После си спомням за снимката ни. Може би не е в стаята ни от дни, а аз едва сега забелязвам, че липсва. Дори не съм проверявала телефонния секретар. Мамка му. Ще се окаже, че не съм и наполовина толкова наблюдателна, колкото си мисля, а напоследък имам доста грижи. Божичко, дано не ръся грешки из цял Лондон.
— Не се тревожи, Ерин, всичко е наред. Просто се съсредоточи над реалния човек, когото си срещнала днес. Над фактите. Този Патрик сигурно е от полицията. Не знам, може да проучват смътната вероятност да предаваш информация между затворите или нещо подобно. Така де, баща ти все пак живее в Саудитска Арабия, нали?
Измервам го строго с поглед. Не говорим за семейството ми. Странно защо Марк повдига въпроса точно сега.
— От полицията са длъжни да проверят всички възможности, дори да не те подозират. Трябва поне да го отметнат. Налудничаво би било да не те проучат. В този смисъл, скъпа, наистина смятам, че трябва да се откажеш от сюжетната линия за Холи. Просто се откажи. В момента вниманието към нея е твърде голямо. Достатъчно е инспектор Фостър да се поразрови съвсем малко, и ще започне да задава неудобни въпроси за нас. Меко казано.
Марк приковава погледа ми очаквателно, сключил вежди. Има право, разбира се. Ще се поинтересуват защо сме пътували до Швейцария предишната седмица. И кой изведнъж е започнал да ми плаща ежемесечно хонорари.
— Добре — кимвам неохотно.
— Добре. Зарежи сюжетната линия за Холи, направо целия проект за документалния филм, престани да проучваш нещата, откъсни се, постави ни на дистанция.
Думите му звучат безапелационно. Марк е категоричен, че решението е това. Последните ми новини са, че Анди вече разполага с видео от охранителни камери как Холи и Аш напускат истанбулското летище и се качват на автобус за Газиантеп, турски град, недалече от сирийската граница. Нещата стават много сериозни.
— Смятай проблема за решен.
Отпускам се на канапето срещу него. Мозъкът ми работи на бързи обороти. Ще се върна на темата за Холи, когато нашето положение се облекчи. Само че нещо не се връзва. Не съм съгласна, че Патрик е свързан с инспектор Фостър. Според мен човекът, когото срещнах днес, няма нищо общо с полицията. Не успявам да се отърся от усещането, че случилото се е свързано със сака. Някой е влизал в дома ни. Дори да не са взели онази снимка, аз се чувствам, сякаш са. Каквото и да твърди Марк. Да, давам си сметка колко параноично звучи. Може би хората от самолета знаят, че не сме мъртви. А сега вече може и да са научили, че диамантите и телефонът са у дома. Вярно е, че сме още живи, но пък те сигурно не бързат. Обмислят как най-добре да подходят. Замислям се за семейство Шарп — с тях не са бързали. Измислили са най-сигурния начин да се отърват от двамата. Защото са искали смъртта им да изглежда като нещастен случай. От друга страна, случилото се със семейство Шарп може би наистина е било нещастен случай. Марк изглежда убеден в това.
По-късно вечерта, преди да си легнем, Марк сяда на ръба на ваната и ме наблюдава, докато си мия зъбите, стиснал чорапа си в ръка. Личи си, че иска да каже нещо, но му е трудно да намери думите. Поема си дъх.