— Скъпа, тревожа се. Не ме разбирай погрешно, моля те, знаеш колко те обичам, но ми се струва, че всичко това ти се отразява прекалено силно. Снимката, днешната случка на работа и телефонният секретар. Ерин, никой не ни преследва, разбери го. Никой не ни наблюдава, освен полицията. А ти отказваш да проумееш колко опасно е това. Този тип Патрик от днес. Престани да вършиш неща, които привличат внимание към нас, скъпа. Обещай ми. Престани да правиш неща, които полицията може да забележи. Вече сме на ръба.
Гледа ме нежно. Чувствам се глупаво и много виновна за нещата, които не съм му казала. Марк се тревожи за мен. Тревожи се за двама ни. Продължава:
— Преди време ме попита какво трябва да направим с диамантите и аз доста мислих по въпроса. Няма да ти допадне, знам, но според мен трябва да ги зарежем. Просто да се откажем от тях. Това се превръща в лудост. Трябва да намалим загубите, да прекратим опитите да ги продадем и просто да ги изхвърлим някъде. Според мен не си струват рисковете, които поемаме. Вече имаме онези пари, Ерин. Добре сме, имаме достатъчно. Трябва да спрем.
Нещо се надига в мен, когато го чувам да изрича тези думи. Не знам защо, но му се ядосвам. За пръв път нещо, което Марк казва или прави, ме дразни. Да изхвърлим диамантите ли? Защо да го правим? Стигнали сме толкова далече. Ами бизнесът му, неговите планове, общите ни планове? Преди беше толкова загрижен за финансите ни, защо вече не е? Парите, които имаме в Швейцария, няма да бъдат вечни. Трябват ни и тези от диамантите, за да потръгне фирмата му и да има достатъчно за нас. Бихме могли да съхраняваме диамантите някъде. Защо да ги изхвърляме? Но реалистично погледнато, едва ли някога ще намерим лесен начин да ги продадем. А когато ни се родят деца, няма да можем да поемаме никакви рискове. Или ще се опитаме да продадем диамантите сега, или после ще бъде прекалено късно.
Поглеждам Марк по боксерки, все още с един чорап в ръка. Много го обичам. Има право, опасно е, но не искам да се отказваме. Не и след всичко преживяно през последните два месеца. Ами ако, да не дава бог, новата му фирма не потръгне, както не се реализираха предложенията за работа, които толкова чакаше? Не, трябва да продължим. Обаче… предпазливо.
— Добре, да, разбирам какво искаш да кажеш. Но може ли да опитаме за последен път? Все нещо ще измисля. Нещо безопасно. Само ми дай още няколко дни. Наистина мисля, че ще ми хрумне нещо. Уверявам те. Няма ли да бъде по-добре, ако вземем и парите от диамантите?
Старая се да говоря кротко, спокойно, но не съм спокойна. Изобщо не виждам смисъл да се отказваме сега.
Той се взира в мен за секунда, после отмества поглед. Отново е разочарован. Мъчи се да го прикрие, но забелязвам пламъчето в очите му.
— Добре — съгласява се. — Но само толкова. Ако не се получи, ще спреш ли, Ерин? Моля те да не продължаваш, скъпа. Не ме притискай.
Не ме поглежда, само се изправя и излиза от банята. Дистанциран. Сам. Това е най-откровеният разговор, който сме водили от известно време, а никак не ни е сближил. Помежду ни е зейнала празнина. Колкото повече му разкривам, толкова по-широка ще става пропастта. Марк вече знае за Анди, за Холи, за Патрик. Не мога да го оставя да се махне. Трябва да възстановя близостта помежду ни, трябва да споделя с него още малко от себе си.
— Марк, наистина ли мислиш, че не ни търсят?
Той се обръща изненадано.
— Кои, скъпа? — Изглежда объркан.
Не знам защо избирам това, за да потърся близостта му. Само че точно за онези хора мисля.
— Хората, свързани с руския самолет. Може би имаш право, може би съм луда, но ми се струва, че нещо стяга обръч около мен, около двама ни. Не само полицията. Може би нещо, за което още дори не се досещам. Не знам. Звучи глупаво и параноично, нямам доказателства, но го усещам навсякъде край себе си. Сякаш просто чакат. Не знам какво е, но го усещам да приближава…
Заеквам, когато виждам загриженото му лице. Сигурно звуча напълно откачено. Знам, че ако действително се чувствам така, на всяка цена трябва да прекратя тази история — диамантите, интервютата, всичко, както казва Марк. А вместо да престана, аз затъвам все по-надълбоко.
Марк се връща в банята и ме обгръща с ръце. Облягам глава на голите му гърди и се заслушвам в туптенето на сърцето му. Той знае, че се нуждая от него.
— Не ни преследват, Ерин. Които и да са тези хора, никога няма да ни намерят. А дори да можеха да ни открият, вече ни мислят за мъртви. Скъпа, не за тях трябва да се тревожим, а за разследването. А този Патрик със сигурност е част от екипа им. Така де, замисли се само. Ако е свързан по някакъв начин със сака, почти сигурно е, че полицията го е видяла да се навърта край теб, нали?