Кимам безмълвно в рамото му. Има право. В известен смисъл инспектор Фостър може би ще ни предпази. Марк ме целува нежно и ме повежда към леглото. И по силата на някакво вълшебство отново сме едно. Някак съм успяла да запълня пропастта. Засега.
Докато лежа до него обаче, не спирам да се чудя. Дали полицията ще забележи, ако някой ме следи? Не са забелязали как една уязвима млада жена се е радикализирала под носа им. Не са забелязали, че Еди рови в живота ми. Много неща не забелязват.
30
Третото интервю
Събота, 24 септември
Кафето ми изпуска пара в студа в залата на интервюто. Този септември е мразовит. Надзирателят, който е в стаята с мен в „Пентънвил“, прилича на статист от телевизионния полицейски сериал „Ти Джей Хукър“. Тялото му сякаш се състои от десет процента фуражка и деветдесет процента широки гърди. Дали не съм несправедлива? Определено днес сутринта той е по-съсредоточен от мен. Чувствам се полузаспала, сякаш часовата разлика е започнала да ме мъчи със закъснение. Спомням си небето на Бора Бора, топлината, слънчевите ясни дни.
Дано скоро да се събудя.
Ами ако животът ми до края се окаже един блян, пленен завинаги тук? Мисля за Марк навън на студа, някъде по оживените лондонски улици. Днес сутринта ще търси офис за новата си фирма. Вече се очертава като реалност. По-късно ще се срещне с Хектор при нотариус, за да подпишат някакви документи. Много е вълнуващо.
Телефонът ми вибрира в джоба. Отказвам обаждането. Отново е Фил. Бесен е, че изхвърляме Холи от филма. Рано сутринта му изпратих имейл и той ми звъня вече три пъти. Никак не е доволен. Имам пропуснато обаждане и от Фред. Иска да гледа материала, заснет досега. Интересува се. Със сигурност ще иска да анализираме и сватбата. Истинска рядкост е режисьор, носител на наградата БАФТА и номиниран за „Оскар“, да прояви интерес към дебютен филм като моя, но ето на това му се вика роднински връзки. Или пък не. Така де, не сме роднини, той просто ми даде първата ми работа, аз като по чудо не сгафих и оттогава ме държи под око. Освен това ме заведе до олтара. Много ми се иска да му покажа заснетия материал, но по-голямата част е при Анди. Обясненията пред Фред ще ми отнемат повече време, отколкото имам в момента.
Алармата в коридора звънва. За разлика от „Холоуей“ тук няма врата, към коридора води само свод. Примижавам срещу мръснобелите затворнически стени и си нареждам да се стегна. Положението можеше да бъде и по-лошо. Винаги може да е по-лошо.
Отново се чува звънецът.
Вдигам очи и виждам Еди Бишъп — шейсет и девет годишен хубавец — да минава под свода и по скърцащия линолеум на пода, воден от друг надзирател.
Облечен е със сивкав анцуг като останалите затворници, но на него му стои различно. Все едно е издокаран с костюм от три части, каквито съм го виждала да носи на безбройните снимки по време на проучването си. Притежава тежест. Но пък може да му я приписвам, защото съм запозната с престъпленията му, с неговата история.
Изглежда като лондонски Кари Грант, един бог знае как успява да поддържа тена си в затвора. Вижда ме, усмихва ми се. Защо лошите момчета винаги са толкова привлекателни? Вероятно ако не изглеждаш добре, няма да ти се разминава да си лошо момче. Ще си бъдеш най-обикновен гангстер.
Дръпва си стол и сяда. Ето ни най-сетне. Мен и Еди Бишъп.
Всички се усмихват. После Ти Джей Хукър се обажда:
— Добре ли си, Еди? Имаш ли нужда от нещо? Вода?
Тонът му е дружелюбен. Тук всички сме приятели.
Еди се обръща отново, лениво, плавно.
— Не, Джими. Всичко е наред. Много благодаря.
Гласът му е бодър. Днес е хубав ден.
— Не е проблем. Само ми кажи, ако искаш нещо.
Джими поглежда към другия надзирател, който е довел Еди, и му кимва. Двамата минават под свода и излизат в коридора.
— Ще бъдем в стаята за почивка.
Джими говори на Еди, не на мен. После двамата се скриват от поглед, обувките им скърцат, а аз се взирам ококорена след тях. Защо си тръгват? Още преди да съм включила камерата! Това със сигурност не е нормално. Никой не ми го спомена вчера. Оставиха ме сама в стаята с Еди Бишъп.
Да се страхувам ли? Замислям се за съобщенията на телефонния секретар. Еди е убил много хора или е разпоредил да бъдат убити. Разказват се истории — цели книги — за мъчения, отвличания и какво ли още не в бандата на Ричардсън и през четирийсетте години, прекарани от Еди на свобода. Градски легенди. Нищо не може да се докаже, разбира се, няма неопровержими доказателства, няма свидетели.