Може би трябва да съм уплашена, но не съм. Така и не разбрах защо Еди се съгласи да се снима в документалния ми филм. Сигурно е получавал милиони предложения да разкаже историята си. Не изпитва такава нужда и не е склонен, доколкото съумявам да преценя. Сега обаче, докато седя срещу него без закрила и с все още изключена камера, осъзнавам, че съм пропуснала нещо важно. Би трябвало той да има полза от тази среща. Еди се нуждае от нещо. Аз също се нуждая от нещо, нали? Сърцето ми спира за миг. Ето го. Страха.
Включвам камерата. Той се усмихва.
— Камерата работи! Начало! Така ли?
Бавно протяга ръка през масата. Внимава да не ме изплаши. Сигурно знае как въздейства на хората. Неповторимото му очарование.
— Радвам се най-сетне да се запознаем, Ерин, сладурче.
Сладурче. Аз съм модерна жена, чела съм Чимаманда Нгози Адичи, Джърмейн Гриър, Мери Уолстънкрафт, но кой знае защо, не възразявам срещу неговото „сладурче“. Звучи странно невинно, сякаш от друга епоха.
— Приятно ми е най-сетне да се видим, господин Бишъп — отговарям.
Поемам ръката му над масата, той завърта дланта ми отгоре, притиска палец от обратната й страна — по-скоро е стискане, отколкото ръкуване, леко стискане. Аз съм дама, той е мъж и ми го показва.
— Наричай ме Еди. — Цялото представление е старомодно и смешно, но върши работа.
Усмихвам се неволно. Изчервявам се.
— Приятно ми е, Еди — отговарям почти през смях.
Страхотно, пълна глупачка съм. Дръпвам дланта си.
Съсредоточи се, Ерин. Захващай се за работа. Намирам верния тон. Придавам си професионално изражение.
— Може би е най-добре да изясним едно нещо. Благодаря за шампанското. Оценявам жеста.
Срещам погледа му. Искам да разбере, че не ме е страх. Той ми се усмихва лукаво. Кима. Удоволствието е мое. След кратка пауза отговаря за пред камерата:
— Опасявам се, че не разбирам за какво говориш, сладурче. Ако не го продават на затворническата лавка, не е от мен. Май си получила хубав подарък обаче. По какъв повод? — И извива невинно вежди.
Разбирам. Камерата работи, затова подемаме тази игра. Значи няма да споменаваме и съобщенията на телефонния секретар? Много добре. Кимам. Разбирам. Връщам се към сценария.
— Искаш ли да попиташ нещо, преди да започнем?
Вече нямам търпение, не разполагаме с толкова време, колкото ми се иска.
Той се изпъва на мястото си, подготвя се, навива ръкави.
— Нямам въпроси. Готов съм, когато кажеш, сладурче.
— Добре тогава. Би ли казал името си, обвинението и присъдата, Еди?
— Еди Бишъп. Обвинен съм в пране на пари. Осъден съм на седем години. Ще ме освободят преди Коледа. Което е добре. Любимото ми време от годината.
Започнахме. Еди изглежда спокоен, непринуден. Извива вежди. Какво следва?
— Какво мислиш за съдебния си процес? За присъдата?
Няма да се инкриминира пред камера, знам го, но ще даде всичко от себе си. Обича да играе на котка и мишка с властите — чела съм протоколите от съдебния процес.
— Какво мисля за присъдата ли? Интересен въпрос, Ерин.
Усмивката му вече е сардонична. Забавлява се, става закачлив.
— Честно да ти кажа — не много. Не е бог знае какво. От трийсет години се мъчат да ми лепнат нещо, опитвали са какво ли не, но все ме оправдаваха, както със сигурност знаеш. Не би трябвало да става така, нали? Досега не успяваха да ме осъдят за нищо, друг на мое място би се засегнал, ако ме разбираш. Въпрос на време е да ти лепнат нещо. Ако потърсиш, все ще намериш. По един или друг начин ще успееш, ако ме разбираш.
Оставя думите да витаят във въздуха. Мисля, че всички знаем достатъчно за шейсетте и седемдесетте, за да се досетим, че подходите на полицията навремето са били малко по-съмнителни. Еди намеква, че са подхвърлили улики, за да го натопят. Не го оспорвам.
— Но какво бих могъл да кажа? Счетоводството ми не беше безукорно. Да, никога не ме е бивало много с цифрите. Имам дискалкулия. Не внимавах много в училище — продължава той с явна ирония. — Разбира се, тогава нямаше такова заболяване. Дискалкулия. Просто смятаха, че ги работиш или си бавноразвиващ се. А аз бях умно хлапе, затова решиха, че ги разигравам. Мотая ги. Сега в училищата е различно, нали? Имам две внучки. Не се задържах дълго там, не беше за мен. Затова в известен смисъл беше въпрос на време да сбъркам сметките, нали така?