Пия фолиева киселина, откакто се върнахме от Женева. Крия хапчетата в дъното на шкафчето в банята. Тя обаче има право, трябва да отида на лекар. Важно е, настоява Алекса. Обяснявам й, че в момента съм твърде заета. Възникнали са проблеми. Иска ми се да й кажа и какви са, но не мога, разбира се. Не мога.
Разривът между мен и Марк се задълбочава. Притискам го. Не искам диамантите да разрушат брака ни.
— Нали сме екип? — прошепна той в леглото снощи.
И аз кимнах, разбира се, но той поклати глава.
— Тогава предлагам да зарежем диамантите. — Гласът му звучеше напрегнато. — Все още има време да се откажем от сделката. Полицията може вече да ни наблюдава. Кой знае, може би имаш право, може би и замесените с хората от самолета ни наблюдават. А сега искаш да забъркаш и престъпници от Ист Енд. Нарочно вършиш глупости, Ерин. Излагаш и двама ни на опасност. Изпълни своята част от сделката с Еди, направи му тази услуга, но му кажи, че вече не се нуждаеш от помощта му за диамантите.
Марк е прав за едно — някой определено ни наблюдава, напълно сигурна съм. Тази седмица получихме още две безмълвни съобщения на телефонния секретар, а не са от Еди. Не знам дали са свързани с хората от самолета или с полицията, но някой ни държи под око. Някой ни изпраща послание.
Вече е късно да се отказвам от сделката с Еди — човек не се отдръпва от такива познанства, не се получава така, пък и Марк ще ми благодари после, сигурна съм. И ето ме тук — изпълнявам своята част от уговорката. Непременно ще се получи.
Дъщерята на Еди замислено отпива от чая си, докато нагласям камерата и статива. В кадър Лоти е осветена странично от френските прозорци към мократа есенна градина. Рязка светлина, но деликатна като филигран.
През визьора ми се струва спокойна. У дома. Пълна противоположност на хората от затворническите ми интервюта.
Включвам камерата.
— Лоти, миналата седмица посетих баща ви в „Пентънвил“. Той говори за вас с много обич. Бяхте ли близки в детството ви?
Ще карам бавно. Ще я предразположа. В крайна сметка нямам представа какви са чувствата й към него.
Тя си поема дъх. Знае, че ще задавам въпроси, но сега, когато ги чува, интервюто най-сетне става съвсем реално. Важни въпроси, които изискват отговори. Стръмно изкачване към миналото.
— Бяхме близки, Ерин. Трудно ми е да преценя дали повече, отколкото в други семейства. Нямам база за сравнение. В училище страняха от мен. Сега ги разбирам. Имам деца и никога не бих допуснала да общуват с хора като баща ми. По онова време обаче мислех, че вината е моя, че нещо с мен не е наред. Че никой от семейството ми не е. И всъщност това много ни сближи с татко. Бях по-близка с него, отколкото с майка ми. Мама беше… труден характер. Винаги е била такава. Мисля обаче, че точно затова я обичаше баща ми. Харесваше му предизвикателството. И наградата. Все казваше, че скъпата поддръжка води до добри показатели. Като при автомобилите. Както и да е, мама беше трудна. Особено за мен. Бях обаче малкото ангелче на татко. Беше добър баща. Наистина. Разказваше ми приказки. Държеше се чудесно с мен. Да, бяхме много близки.
Поглежда ме очаквателно, иска да чуе следващия въпрос.
— Запозната ли бяхте с работата му? С живота му извън времето, което прекарва с вас.
Обикновено интервюираните се нуждаят от малко време да се съсредоточат, да преценят какво да кажат, но при Лоти не е така. Сякаш е очаквала възможността да го направи.
Тя поглежда навън към градината за секунда, после отново към мен.
— Не знаех нищо, докато не станах на тринайсет. Тогава ме преместиха в друго училище. Изпратиха ме в частен колеж. Татко печелеше добре. Сигурно тогава съм мислела, че е бизнесмен. Всички му се възхищаваха, доверяваха се на мнението му. Струваше ми се най-големият шеф. Вкъщи винаги имаше хора. Елегантно облечени. Срещаха се с татко в дневната. Мама и татко имаха отделни дневни. Така живеехме — поглежда ме тя с извити вежди.
Кимам. Разбирам. Бракът е бил труден. Майка й се оженила повторно, докато Еди бил в затвора. Семейството се разделило след процеса, всеки поел по свой път.
— И така, дали знаех за татко? — съсредоточава се отново Лоти. — Помня нощта, когато най-накрая се досетих. Както ви казах, бях на тринайсет. Тъкмо бях започнала в новото училище. Беше през уикенда, вкъщи имаше хора — обичайните и нови. Бяха в дневната на татко, а аз бях при мама и гледах филм. Излязох да взема още пуканки от кухнята. Къщата ни беше голяма. Чух странен шум откъм коридора, нещо като плач, но зловещ плач. Реших, че посетителите вече са си тръгнали и татко гледа „Спасяването на редник Райън“ или нещо подобно. Често го гледаше. Харесва Том Ханкс. Взех пуканките и отидох неговата дневна. Татко се беше облегнал на бюрото. Вътре бяха и трима от колегите му. Телевизорът не беше пуснат. На пода пред него имаше някакъв мъж. Ридаеше. Всички в стаята се вторачиха в мен, закована на прага, но онзи човек продължаваше да плаче, не можеше да престане. Татко не изглеждаше изненадан да ме види. Остана равнодушен. И още беше с палтото си. Това съм запомнила. Беше с палто, като че ли всеки момент щеше да излезе. Като че ли нямаше да остане. В този момент мама се зададе по коридора, видя, че съм се натъкнала на някаква сцена, и ме грабна. Заведе ме горе. Държа се много внимателно — браво на нея. Каза ми, че човекът, когото съм видяла, е лош, че татко ще се оправи с всичко. Той се качи десетина минути по-късно. Попита ме дали съм добре. Прегърнах го силно. И много дълго. Сякаш се опитвах да върна нещо в него. Или да изтръгна нещо от него. Но тогава разбрах, че лошият човек е той. Добрите хора не причиняват такива работи. Дори на злодеи. Просто не го правят. След това отношението ми към него се промени. Станах предпазлива. Ще ми се да можех да се похваля, че татко изобщо не забеляза промяната в мен. Нали разбирате? Още го обичах. Не бих искала да го наскърбя.