Лоти млъква, мисълта й се откъсва от миналото и се насочва към мен.
— Чакайте, не съм сигурна, че може да използвате това. Не искам да ме викат в съда или нещо такова, нали разбирате? Всъщност не знам какво точно видях. Беше достатъчно… за да се досетя. — Усмихва ми се колебливо.
— Не се тревожете. Трябва да покажа на адвокатите много неща, преди да излъчим документалния филм. Ще си отбележа да ги попитам. Ако законът не позволява да го използваме, лесно ще го изрежем. Притеснявате ли се да не би да разстроите Еди? — попитах.
Тя се засмива изненадано.
— Не, определено не се тревожа дали ще разстроя баща си. Тези неща се случиха — ако не му допада, проблемът си е негов. Но не желая да свидетелствам срещу него. Има граница, която няма да пресека.
Заявява го спокойно. Давам си сметка, че не са много нещата от живота, способни да разстроят Лоти. Крушата не пада по-далече от дървото. Може би тя и Еди имат повече общо помежду си, отколкото й се иска да повярва.
Преценявам, че сега е моментът.
— Лоти, бих искала, ако не възразявате, да ви пусна един видеоматериал. Това е послание, което баща ви записа по време на интервюто ни в събота. Знам, че сте решили да не го виждате през последните седем години, затова ще разбера, ако не искате да гледате материала.
Карам предпазливо. Нуждая се от помощта на Еди, но няма да се държа като пълен негодник, за да я получа. Ако Лоти не иска да го вижда повече, проблемът е негов, не мой.
Тя кима — отначало бавно, после по-енергично. Иска. Иска да го види.
— Добре, ако сте сигурна. — Вадя лаптопа си и го плъзвам върху масата. — Ще заредя филма и после ще оставим камерата да записва, ако не възразявате.
Искам да заснема как тя гледа посланието на Еди. Искам реакцията й. Искам хората да я видят. Искам и услугата, и материала.
Побутвам лаптопа към нея и тя натиска копчето. Ръцете й литват към устата.
Може би той изглежда по-възрастен. Или по-тъжен. Може би е заради анцуга или празната бяла стая. Може би е по-слаб и по-немощен, отколкото го помни. Не знам. Но седем години са много време. Взирам се в очите й. Гледа като вкаменена. Чувам думите на Еди от предишната седмица.
Виждал е снимки на Бен, от сватбата им.
Очите й се присвиват. Усмихва се зад дланите.
Бен е свестен човек, направила е хубав избор. Той се гордее и с работата й.
Лоти се намръщва.
Еди се гордее с житейския й избор.
Тя отпуска ръце безжизнено върху масата.
И после прозвучава главното му послание.
Направил е неща, за които съжалява. Но ще се промени.
Очите й се пълнят със сълзи. Застива. Сълзите капят от миглите й върху масата. Вече не забелязва присъствието ми в стаята. Не съществува никой друг — само бащата и дъщерята.