Повече няма да я въвлича в онзи свят. Ще бъде в безопасност. Далече от това.
Лоти изтрива сълзите си. Изопва гръб. Сериозна е. Поема дъх.
Ще бъде страхотен дядо.
Нищо.
Ще раздава бонбони на всички.
Изблик на смях, който изчезва бързо.
Обича я.
Мълчание. Нищо.
Тя натиска надолу екрана на лаптопа, докато щракне.
После ми се усмихва напрегнато.
— Отивам да си взема кърпички. Един момент. — И излиза от кадър.
Когато се връща, очите й още са зачервени, но се е овладяла. Малко е смутена от изблика на чувства. Включвам отново камерата.
— Как се почувствахте, Лоти? Бихте ли могли да дадете на баща си още един шанс? Да го допуснете в живота си, след като бъде освободен? — Самата аз искам да узная, не само Еди.
Не знам какво бих направила на нейно място. Мога да предположа, но действителността рядко отговаря на предположенията, нали? Поне за важните неща.
Тя се усмихва. Леко, някак неловко.
— Извинете… малко ми е трудно. Боже, мислех, че всичко това е останало зад гърба ми! Наистина. Какво ме попитахте? Дали ще го допусна отново в живота си? Ами не. Не е добра идея. Сигурна съм, че хората, които гледат това, ще застанат на страната на баща ми. На страната на страдалеца. Той е много обаятелен, знам. Но не, няма да го направя. И ще ви кажа защо. Защото е убивал хора, истински хора. Извинете — твърди се, че е убивал хора. По дяволите! Изтрийте това. Той е осъден престъпник. Неблагонадежден е, манипулативен и опасен, а аз имам деца. Две малки деца и съпруг, когото обичам. Съпругът ми има семейство, което също не иска да вижда моя баща. Харесвам живота си. Харесвам го, какъвто е. Сама си го изградих от нулата. Затова не ме разбирайте погрешно, Ерин, признателна съм за образованието, което получих, за възможностите, които ми бяха предоставени, но влагам всичко в работата си. Ходя в болницата всеки ден въпреки семейството си, не благодарение на него.
Поглежда право в обектива.
— Татко, знам, че ще гледаш това. Затова ме чуй. Обичам те. Обичам те много, но не мога да бъда отговорна за теб. Ти си направил своя избор. Радвам се, че се гордееш с мен. Ще продължа да ти давам поводи за гордост, но не те искам в живота си. Знай го и уважи решението ми.
Приключила е. Кимва ми, друго няма да има. Изключвам камерата.
— Знам, че го мислите за свестен, но всъщност не го познавате, Ерин. Имайте ми доверие. Прекрасно е, че искате щастлив край за всички ни, но няма да се получи. Той не е такъв човек. Небрежен е. Небрежен е с хората. Просто изчезват от полезрението и от вниманието му и той го намира за нормално. Е, не е. Затова предпочитам да го няма. Оценявам усилието ви, наистина. Когато го видите отново, му предайте, че изглежда добре. Ще му хареса.
Говорим още малко, докато си събирам нещата. Грижливо прибирам заснетия материал, все едно е златен прах.
Направих, каквото можах. Тя не е глупачка, ако се бях застъпила за него още, щеше да заподозре, че нещо става. Предадох й информацията, молбата му и я оставих да избира. Само това мога да направя. Надявам се да е достатъчно за Еди.
32
Някой на прага
Сряда, 28 септември
Домашният телефон започва да звъни в мига, в който отключвам входната врата. Марк го няма, днес следобед разглежда още офиси. Би трябвало да се прибере след около час. Помолих го да се върне към три за всеки случай, ако нещата с Лоти се объркат.
Телефонът звънва два пъти, преди да прекося стаята на бегом. Може пак да е мълчаливият натрапник. Може да е Патрик. Този път трябва да стигна до него.
— Ало, Ерин ли е?
Гласът е дрезгав, с лондонски акцент, на около четирийсетгодишен мъж. Веднага разбирам, че има връзка с Еди.
— Да, да, на телефона.
Опитвам се да звуча професионално, като че ли има вероятност да е служебно обаждане. Наистина се надявам Анди Фостър да не подслушва телефона ми. Ако ли не, този разговор бързо ще стане твърде инкриминиращ.
— Здравей, Ерин. Казвам се Саймън. Трябва да взема пакет от теб, нали? — Кратко мълчание по линията. — Знам, че си заета, но в момента съм наблизо. Ще ти бъде ли удобно?
Явно и той подозира, че телефонът се подслушва, защото много внимава. Говори като обикновен куриер. Или поне това можем да твърдим в съда, ако се наложи.
— Да, би било… сега е чудесно. След пет-десет минути?
Опитвам се да прикрия облекчението си, вълнението, че най-сетне ще се отървем от диамантите. Ще изчезнат от дома ни след по-малко от час. И всичко ще приключи. Торбичката, самолетът, край. Само телефонът и флашката ще останат като улики под разхлабената изолация.