Спускаме се равномерно. Поглеждам нагоре към грамадните разбиващи се вълни. Тук, долу, е много зловещо. Гледани отдолу, гребените на вълните са като от ковано желязо, проблясват на слънцето. Огромни листове излъскан алуминий. Всичко е наред. Всичко е наред докъм десетия метър. Марк рязко спира и ми дава знак да не приближавам. Застивам.
Нещо става.
Кръвта руква във вените ми със скорост няколко възела в минута, циркулира по-бързо от когато и да било в тялото ми. Защо спираме? Има ли нещо във водата? Старая се да не мърдам, но очите ми се озъртат навсякъде, търсят какво може да е. Не го виждам. Да се върнем ли на лодката? Или сме в безопасност?
Марк ми дава знак, че всичко е наред.
Наред ли? Тогава какво става? Защо спряхме? Той пак ми дава знак да спра. И после: бъди спокойна. Това никога не е добър знак.
После ми посочва — погледни надолу.
О, боже.
О, божичко, боже, боже. Защо да поглеждам надолу? Защо? Не искам да поглеждам надолу. Не искам да поглеждам надолу, Марк. Клатя глава. Не. Не, няма да го направя.
Той се пресяга и хваща ръката ми. Пак ми прави знак „окей“. В очите му чета. Няма нищо, Ерин.
Кимам. Спокойна съм. Добре. Ще се справя. Мога да го направя.
Поемам голяма глътка хладен и свеж химически въздух и поглеждам надолу. Красиво е. Листове хартия в бавен танц навсякъде край нас. Някои са потънали, някои се носят във водата, прелест.
И после между листовете… го съзирам.
На трийсетина метра под нас на дъното. Самолет. Не е пътнически. Малък самолет. Вероятно частен. Различавам го съвсем ясно долу. Едното му крило се е откъснало, лежи прекършено на пясъка долу. В корпуса му има огромна пукнатина. Вътре е тъмно. Издишам, вися неподвижно във водата.
Поемам си дъх бавно, спокойно. Поглеждам към вратата на самолета. Затворена е. Вратата е затворена. О, да му се не види. Усещам как паниката се надига. Усещам я да се пени в мускулите ми, по ръцете ми, в сърцето, сграбчва ме, стиска. Боже Господи! Вътре има хора.
Капакът в съзнанието ми зейва и паниката ме залива неудържимо. В главата ми преминават различни образи. Представям си редици безмълвни хора, пристегнати за сигурност с коланите, в тъмните дълбини под нас. Лицата им. Зейналите усти, застинали в писък. Престани! — нареждам си.
Това не е истинско. Престани!
Само че е истинско, нали? Съвсем истинско е. Те ще бъдат там, знам го. Няма как да са излезли. Дори не са се опитали. Защо дори не са се опитали?
Осъзнавам, че съм престанала да дишам.
Поемам жадно въздух. Глътки въздух бързо една след друга, хапки живот, погълнати в паника. Задъхано. Мамка му, мамка му, мамка му! Слънцето, което танцува сребристо над мен. На десет метра над главата ми. Трябва да изляза от водата. Веднага.
Отскубвам се от Марк и стремително поемам към повърхността. Нагоре, далече от самолета. От смъртта.
Една ръка ме стисва за глезена и аз рязко спирам, когато ръката ме дръпва силно надолу. Не мога да се измъкна. Марк е. Дърпа ме да остана под вода. Предпазва ме от прекалено бързото изкачване към повърхността, от вероятността да се нараня. Съзнавам, че е за мое добро, но не го искам. Трябва веднага да изляза от проклетата вода.
Повърхността е на около осем метра над нас. Поемам глътки въздух, докато се мъча да се освободя. От него. Той се издига до мен, стисва ме за раменете силно и стабилно. Опитва се да овладее паниката ми, да я възпре. Приковава погледа ми. Престани, Ерин, престани, казват очите му.
Дишай.
Той ме държи. Добре съм. Държи ме. Добре съм. Дишам. Отпускам се в ръцете му. Спокойно. Спокойно.
Добре съм.
Паниката се прибира обратно в дупката си и капакът се затръшва отгоре.
Спокойствие. Вдишвам. Давам му знак, че съм добре. Той отпуска хватката си.
Добре съм, само че няма да се спусна долу. За нищо на света няма да се спусна долу.
Давам му знак „нагоре“. Ще изплувам.
Марк се взира в мен известно време, преди да отговори. После ми сигнализира: Добре. Ти се качвай.
Той все пак ще се гмурне. Сам.
Стисвам ръката му и Марк ме пуска. Наблюдавам го, докато бавно изплувам на повърхността. Контролирано изкачване след овладяната паника. Марк се изгубва в мътния сумрак, докато аз се издигам.
Когато изплувам, свалям кислородния апарат още във водата и го качвам на лодката. Събличам водолазния си костюм и го зарязвам като стара кожа на пода. Свличам се разтреперана и хриптяща, мъча се да си поема въздух, опряла лакти върху коленете и с бликнали сълзи в очите.