Сядаме на висока дюна и пред нас се ширват морето и небето. Тук горе духа повече. Вятърът вие в ушите ни. Добре, че съм с дебел пуловер. Грубата ирландска вълна ме топли и понамирисва на животно. Разговорът се насочва към бъдещето. Към нашите планове. На този ден винаги чертаем планове. Нещо като новогодишни решения, само че взети по средата на годината. Още от дете обичам да планирам. Приятно ми е. Приятно ми е да преценявам нещата. Преди да се запознаем, Марк не беше вземал такива решения, но бързо привикна — този стремеж към бъдещето му допада.
Решенията, които вземам по средата на годината, не са нищо необикновено. Да чета повече, да гледам по-малко телевизия, да работя по-рационално, да прекарвам повече време с близките си хора, да се храня по-правилно, да пия по-малко, да бъда щастлива. А Марк казва, че иска да се съсредоточи повече над работата си.
Той е банкер. Да, знам — ужас и безумие. Само едно мога да кажа — Марк не е задник. Повярвайте ми. Определено не е възпитаник на Итън, член на пиянски мъжки клуб и отбор по поло. Марк е обикновено момче от Йоркшър, което е успяло. Вярно, баща му не е бил миньор или нещо такова. Господин Робъртс е работил като пенсионен съветник за „Пруденшъл“ в Ист Райдинг.
Марк се издигна бързо в Лондонското Сити, издържа съответните изпити, стана брокер, специализира в търговията с държавни облигации, повишиха го и тогава се случи. Финансовата криза.
Всички, които разбираха какво става, бяха ужасени още от първия ден. Предвиждаха много ясно как ще се развият нещата. Формално погледнато, Марк беше добре. Работата му не беше застрашена — дори беше по-сигурна от преди, защото той специализираше в нещо, за което всички се нуждаеха от помощ след кризата — държавния дълг. Само че бонусите намаляха. Ние не пострадахме, не разчитахме на помощи, но много от приятелите на Марк бяха уволнени, което беше ужасно. Плашех се, като гледах как възрастни хора пропадат на дъното — те имаха деца ученици и ипотеки, които вече не можеха да си позволят да плащат. Съпругите им не бяха работили, откакто бяха забременели. Никой нямаше резервен план. През онази година хората идваха на вечеря у дома и плачеха. Тръгваха си от къщи, ръсейки извинения, усмихваха се храбро и обещаваха пак да се видим, след като се върнат по родните си места и отново вземат живота си в ръце. С повечето не се срещнахме повече. Научавахме, че са се върнали при родителите си в Бъркшър или обратно в Австралия или са се развели.
Марк отиде на работа в друга банка — всичките му колеги на предишното място бяха освободени и той вършеше работа за петима, затова рискува и се премести.
Новата банка не ми харесва. Нещо не е наред. Мъжете там някак съумяват да са едновременно дебели и жилести. Не са във форма, пушат, срещу което преди не възразявах, но сега ми създава усещане за нервна потиснатост. Тревожи ме. Мирише на злоба и на съкрушени мечти. Понякога колегите на Марк излизат с нас да пийнем по нещо, подиграват се и говорят гадости за съпругите и децата си, все едно мен ме няма. Все едно, ако не бяха съпругите им, те щяха да се излежават на някой плаж.
Марк не е като тях, грижи се за себе си. Тича, плува, играе тенис, поддържа здравето си, а сега прекарва единайсет часа дневно с тези мъже. Знам, че има силна воля, но усещам как те малко по малко го пречупват. И сега, точно на този ден, на нашата годишнина, ми съобщава, че би желал да се съсредоточи повече над работата си.
Да се „съсредоточи“ означава да се виждаме по-рядко. А той и бездруго вече се товари прекомерно. Всеки работен ден става в шест и половина, обядва на бюрото си и се прибира у дома в седем и половина напълно изтощен. Вечеряме и си говорим, понякога гледаме филм и после Марк си ляга в десет и веднага заспива. А на сутринта всичко се повтаря.
— Точно това ми се иска да променя — казва ми той. — Работя там вече година. Когато се преместих, ме уверяваха, че ще съм на този пост само първоначално, докато преструктурират отдела. Така че не върша точно онова, за което ме наеха.
Той въздъхва. Разтрива с длан лицето си.
— Не възразявам, но трябва да си поговоря с Лорънс. Налага се да обсъдим годишния ми бонус или смяна на екипа, защото някои от тези палячовци нямат никаква представа какви ги вършат. — Млъква и ме поглежда. — Говоря сериозно, Ерин. Не исках да ти го казвам, но след сделката в понеделник Хектор ми се обади разплакан.
— Защо ще плаче? — учудвам се аз.
Хектор работи с Марк от години. Когато Марк напусна първата банка след кризата, обеща на Хектор да му намери работа. И удържа обещанието си. Договори работа и за Хектор на новото място — или наемат и двамата, или никой.