Изправям се и за последен път се оглеждам. Добре съм се справила с грима и косата. Изглеждам както трябва. Като се замисля, изглеждам като човек, когото бих очаквала да видя в онази първа класа преди две седмици. Като човек, какъвто трябваше да бъда в онзи салон. Ако светът беше различен. Ако нещата винаги изглеждат както си ги представяш. Само че, както и във филмите, някои неща изглеждат по-реални, когато не са.
За секунда виждам майка си в собственото си отражение — моята млада и красива майка, но само за секунда, като вълна, набраздила водна повърхност, и после тя изчезва, отново се скрива на сигурно място. Гаденето намалява. Ще се оправя.
— Е, тръгвам — казвам.
Марк кима въодушевено и ми подава чантата.
— Колата би трябвало да е долу.
И след това съм вече сама.
В асансьора съм отразена безброй пъти в огледалната кабина, задушена от тишина. Вратата се плъзва безшумно и коридорът се скрива от поглед.
Ами ако никога повече не видя крещящия спираловиден десен отново? Ако ме арестуват в банката още щом затракам с токчетата си в мраморното фоайе? Какво ще стане със синьото кръстче вътре в мен?
Или още по-лошо — ами ако вътре ме чака човекът, който изпрати онзи есемес? Помня трите трептящи сиви точки.
Ако някак е разбрал къде отиваме? Представям си го като мъж. Разбира се, може да е жена или няколко души. „Те“ може вече да са осведомени за ходовете ни, за плановете ни. Защо не? Може да не съм догледала нещо. По-точно, „ние“ не сме догледали. Вече сме допуснали грешка, която ще ни провали. В крайна сметка с Марк сме обикновени хора от Северен Лондон, нормални, лесно откриваеми.
Сега имам по-ясна представа как е устроен техният свят, как много неща остават скрити за окото. Скромният ми живот се очертава в релеф. Коя съм била преди в общата картина и коя съм сега.
Ние, човешките същества, притежаваме огромна способност за адаптация, нали? Като растения изпълваме саксиите си. Но има и нещо повече — понякога сами избираме саксиите, някои от нас получават тази възможност. Май наистина зависи докъде сме склонни да стигнем, нали? Досега не съм го разбирала. Замислям се за Алекса, за майка й, за тяхното решение, за тяхното сбогуване. Понякога изборът, пред който сме изправени, притежава сурова красота.
Приспособена съм към сегашното ни положение. Станала съм различен човек. Виждам новата личност в огледалата край себе си. Стабилна. Неумолима.
Или поне такава изглежда. Отвътре е различна. Отвътре е само дихание и тишина. Защото съм уплашена. Чисто и просто — като заобиколена от акули във водата. Само че ще дишам дълбоко и ще се овладея, няма да изпадам в паника и няма да мисля за неща, които са извън моята власт. Не е безопасно да разсъждавам много. В момента си нямам доверие — може би докато не се кача отново в този асансьор няколко часа по-късно. После ще мога да мисля.
Все пак една мисъл успява да се прокрадне.
Отглас от нещо познато.
Мисълта е: всъщност не съм длъжна да се върна в този асансьор, нали? Изобщо не съм длъжна да се върна. Мога просто да изчезна. Мога да открия банковата сметка и да замина. Да напусна живота си. Какво ще стане, ако изчезна? Ако зарежа Марк в хотелската стая в Женева? Бих могла да се измъкна още сега със сака в ръка и просто да изчезна. Изобщо да не стигна до банката. На никого няма да липсвам, нали? Животът продължава. Винаги продължава. Сигурна съм, че ще си изградя хубаво съществуване някъде другаде. Всички ще ме забравят — Марк, приятелите ни, хората от самолета, полицията. Никога няма да намерят мен или парите, нито нероденото ни дете.
И ето го проблема. Марк. И нашият живот. Тази единствена нишка. Цялото ми тяло отмалява, когато мисля за него, все едно излизам на слънце. Марк. Единствената ми връзка с предишния ми живот, с моя живот. С живот, от който си давам сметка, че мога да се отърся като от стара черупка.
Марк и нашият живот. И нашето бебе. Нероденото ни дете. Можем да се променим заедно, нали? Ще продължим напред заедно.
Майките не бягат. Съпругите не бягат. Освен ако не бягат от нещо.
Марк е всичко, което имам. Защо да бягам от него? Ами ако избягаме заедно? Тримата. Слагам свободната си ръка върху корема, ниско, върху утробата. Там, вътре, на сигурно място, е всичко, за което си струва да се боря. Здраво стисвам очи — правя го за нашето бъдеще, за нас, за семейството ни, което създавам от кръв и кости вътре в тялото си. Скоро ще кажа на Марк. Ще го направя. Но засега тази лично моя връзка ми допада. Само ние двамата — аз и моят пасажер — още малко. Когато всичко приключи, ще споделим тайната си. Щом стане безопасно. Стисвам по-здраво дръжките на сака, кокалчетата ми стават на розови и бели петна, когато се чува дрънчене и вратата се отваря, аз прекосявам просторното фоайе и излизам на щипещия септемврийски въздух.