Марк се опитва да ни подсигури във всяко отношение — е, доколкото е възможно. Явно ще се окаже сложно, но не е незаконно човек да продава диаманти. Просто е много деликатно. Той разпитва предпазливо. След като всичко това приключи, ще трябва да изтрием харддисковете си.
Спомням си компютъра в Бора Бора. Дали са открили откъде е влизано в имейл акаунта им? Дали са разбрали къде сме били? Дали изобщо търсят, или просто са се изпарили? Търся в интернет имената на фирмите, които помня от преведените имейли, но не откривам нищо. Тези хора са призраци. Привидения.
Вече е късно, когато телефонът у дома звънва. Наближава шест, обгръща ни лондонският сумрак, озарен от синкавото сияние на мониторите на лаптопите ни. Аз скачам — звънът ме връща в действителността, но Марк ме изпреварва. Очаква обаждане за диамантите.
Поведението му тутакси се променя, когато чува гласа отсреща. Отпуска се.
— А, здравей.
Майка му. Сюзан. Познавам по тона му — провлачен и закачлив. Двамата много се обичат.
Опитвам се да се вглъбя в проучването си, докато той разказва на Сюзан за медения ни месец. Тя знае, че сме се върнали малко по-рано заради моето „хранително натравяне“, но това е първият им истински разговор за пътуването ни. Акули, силно слънце, пусти плажове, пътуването с хеликоптера, печене на слънце и почивка. Не знам колко време продължава разговорът, но се вслушвам внимателно, когато тонът на Марк се променя.
— Какво?
Той се напряга, застива мълчаливо с изопнато лице, докато приглушеният й глас повтаря. Поглежда ме. Нещо става. Нещо не е наред. Махва ми и аз заставам до него и телефона.
— Мамо, Ерин е до мен, ще й дам телефона. Кажи и на нея каквото каза на мен. Не, просто го повтори. Моля те, мамо, просто…
Подава ми телефона. Поемам го объркана и го вдигам към ухото си.
— Сюзан?
— Здравей, миличка. — Гласът й звучи меко и малко объркано. — Не знам защо Марк се ядоса толкова. Просто говорех за медения ви месец…
— О? — Поглеждам към Марк, който се е облегнал на канапето и ми кима да продължа разговора.
— Да, казвах му какъв късмет сте извадили, защото новината от вчера… — Тя млъква, като че ли имам представа за какво говори.
— Каква новина, Сюзан?
— Във вестника. За случилото се. — Опитва се да ми подскаже, но нямам представа за какво.
По дяволите! Каква новина? Поглеждам Марк. За самолетната катастрофа ли? Да не би да са намерили самолета? И вестниците да са отразили новината.
— Извинявай, Сюзан, но какво пише във вестника? — Старая се гласът ми да звучи спокойно.
— За злополуката с онази млада двойка. Тъкмо казвах, че за късмет, вече не сте там, защото знам, че преди време и ти си преживяла инцидент при гмуркане. Толкова е опасно. Добре че не сте били там.
О, боже! Млада двойка. Добре ли са?
— Какво точно се е случило, Сюзан? — Давам знак на Марк да потърси в интернет.
— Чакай да си спомня. Ами инцидентът станал в събота. Прочетох май в „Мейл он Съндей“ днес сутринта. Вестникът е някъде тук. Не знаех, че толкова ще се заинтригувате. Много е тъжно, разбира се. А, ето го, чакай да намеря новината.
Чувам я да шумоли, търсейки из отрупаната си с вестници кухненска маса, докато поглеждам към Марк, приковал очи към екрана на лаптопа. Поглежда ме — намерил е новината. Дава ми знак да приключвам разговора със Сюзан. Чувам я как шумоли и цъка с език отсреща по телефона. Провиква се приглушено:
— Греъм, виждал ли си някъде „Мейл“?
Не мога да я чакам.
— Сюзан, Сюзан? Всичко е наред, не се тревожи. Ще потърся новината по-късно.
— А, добре, скъпа. Извинявай. Ужасно е, нали? Може би ги познавате. Не помня имената им, но са били млада двойка. Изглеждаха много приятни хора. Имаше и снимка. Мъчно ми е за близките им. Тъкмо казвах на Марк, че е късметлия, задето не сте били в морето тогава. Много тъжно. Но не искам да развалям хубавите ви спомени, явно сте прекарали чудесно. Донесете снимки, като дойдете за Коледа. Ще ми е приятно да ги разгледам.
— Да, непременно. Ще донесем. — Възползвам се от естествената пауза в разговора: — Сюзан, трябва да тръгвам. Извинявай, но съм сложила да варя макарони, а Марк излезе от кухнята. Да ти звънне ли утре?
Марк извива вежди, когато споменавам макароните. Свивам рамене: какво друго да кажа?
— Разбира се, скъпа, няма да те задържам. Да, предай му, че утре вечер ще съм свободна. Сутринта ще играя бридж, затова да звънне по-късно следобед. Чудесно. Дочуване, миличка.