Отново натискам звънеца. Дълго и бавно.
Фил въздъхва. Камерата е адски тежка. Не го виня. Девет сутринта е. Няма как да не са станали. Аз самата се събудих призори и определено мога да заявя, че не си представям така плавното връщане на работа. Днес ще се бъхтим здравата. От малкото, което знам за Холи, съм наясно, че ще бъде изтощително. Само че по думите на Мураками, майстора на здравото бъхтене: „Болката е неизбежна. Страданието е по избор“.
Отново натискам звънеца.
— Какво? Какво искате, по дяволите? Какво? — изпращява глас по домофонната система на металната порта, рязък и нападателен.
Жена, по-възрастна от Холи, по-пресипнала, по-дрезгава. Вероятно сме събудили госпожа Байфорд.
Натискам копчето и заговарям:
— Здравейте, с Мишел Байфорд ли говоря? Аз съм Ерин. Ерин Робъртс. Идвам при Холи. Имаме уговорка да се срещнем тук за снимки в девет.
Слушам се и потръпвам вътрешно. Знам какво долавят хората в гласа ми — привилегированост и наивен либерализъм.
Боже, днес съм като обтегната струна. Даниъл и Сали Шарп витаят в мислите ми. Стегни се, Ерин.
Мълчание. Фил въздъхва отново.
— А, добре. — Тонът се променя, прозвучава примирено. — В такъв случай влизайте.
Вратата избръмчава, изтраква, ние я побутваме и я отваряме. Обяснила съм на Фил какво да очаква тук, но няма как да е напълно сигурен — от Холи получаваш по-скоро общо впечатление, от погледа, от усмивката й. Гледал е първото интервю и съм сигурна, че е доловил същото. Както и да е, предупредила съм го да не допуска да бъде въвлечен в каквото и да било.
Апартаментът на семейство Байфорд е на шестия етаж и, разбира се, асансьорът е извън строя. Ще се учудя, ако Фил има сили да бъде въвлечен в каквото и да било, след като е мъкнал камерата си шест етажа нагоре.
Мишел стои в коридора с пухкави чехли, светлосин халат и пижама с надпис „Най-напред ми дай кафе“ и ни се мръщи. Явно току-що става. Холи никаква я няма. Може би още спи.
Мишел изглежда изтощена. Според бележките ми тя работи в универсален магазин. Петнайсет години, откакто ги е напуснал бащата на Холи. Не искам да съм груба, но не трябва ли вече да е отишла на работа?
— Здравей, Мишел. Приятно ми е да се запознаем. Извинявай, че идваме толкова рано — казвам и за моя изненада, тя поема ръката ми, здрависва се.
Разсеяна усмивка. Изглежда притеснена за нещо.
— Май по-добре да включите това чудо — посочва тя камерата на Фил.
Двамата с Фил се споглеждаме и той вдига камерата на рамото си. Червената лампичка светва.
— Просто не искам да повтарям. — Мишел ме поглежда и се смръщва. — Най-добре влизайте, ще направя чай.
Тя затътря чехлите си по застлания с линолеум под на апартамента. Следваме я. Като че ли Холи не е тук.
Мишел шета в тесния кухненски бокс.
— Работата е там, че съм длъжна да се обадя в полицията, ако някой дойде да разпитва. Нещо против да им звънна набързо сега? — Изглежда смутена, като жена, принудена да следва правила не по свой избор.
Клатя глава — нямам нищо против. Само че думата „полиция“ направо се разкрещява в главата ми. Не е нещо, което искам или съм очаквала да чуя днес.
— Извинявай, Мишел, но наистина нямам представа какво става тук. Случило ли се е нещо?
Поглеждам към Фил, в случай че той се е досетил. Да не съм пропуснала нещо?
За част от секундата ми минава мисълта, че тя може да се обажда в полицията заради мен. Заради самолета. Заради семейство Шарп. Разбира се, абсурдно е. Мишел не знае. Не знае нищо за мен. Мимолетният ми порив вчера да звънна в полицията отдавна се изпари. Не е добра идея да въвличам ченгетата на този етап. Мишел изпъва пръст и го притиска към слушалката. Чакай.
— Здравейте, обажда се Мишел Байфорд. Може ли да говоря с Анди, моля? — Настава продължителна пауза, докато чакаме — просто висим като витаещия във въздуха цигарен дим. — Благодаря. Ало? Здрасти, Анди, да, добре, благодаря. Не, не съм, нищо подобно, но при мен в апартамента има хора, които питат за Холи. Не, нищо такова. Да, да, знам. Не, те са от затворническата благотворителна организация. Интервюирали са Холи в затвора за някакъв филм. Да. Ерин, да…
Стрелвам Фил с очи при споменаването на името си. Полицаят, с когото разговаря тя, ме познава. Знае за мен. Какво става, по дяволите? Мишел отново изпъва пръст — чакай.
— Да, и един мъж… — Не знае името на Фил. Прескочихме тази формалност.
— Фил — казва услужливо той. — Операторът.
— Операторът Фил. Да, да, ще им кажа, секунда… ще дойдеш след десетина-петнайсет минути, нали? Един момент. — Отдалечава телефона от лицето си и се обръща към нас. — Анди пита дали имате нещо против да почакате десетина-петнайсет минути, щял да намине. Иска да ви зададе няколко въпроса, ако може.