Когато се прибрах у дома вчера, Марк работеше в кабинета си. Прекъсна, когато влязох, и двамата седнахме заедно в кухнята. За сватбата ни бяха подарили чай и бисквити от „Фортнъм енд Мейсън“ и аз приготвих една кана. Той отпи само няколко глътки и отхапа от бисквита с портокалови корички. Не знам защо, но раздялата с него, дори само за една нощ, събуди в мен отчаян копнеж. Заведох го горе и се любихме на гаснещата светлина. Сигурно заради прилива на хормони, а и защото не бяхме спали заедно от Женева, пет дни по-рано. Както вече ви казах, това е много време за нас. Имах нужда. Не го съзнавах, но наистина имах нужда. След това, докато лежахме прегърнати в леглото, се зачудих дали да не му кажа. За нашето бебе. Но не намирах подходящите думи.
Не исках да развалям мига. Не исках той да ми попречи да направя каквото се опитвах. Пък и още беше много рано. Бременността можеше и да не продължи. Както и да е, мислено си обещах, че ще отида на лекар и ще кажа на Марк всичко веднага щом диамантите изчезнат от къщата и ние сме в безопасност.
В подготовка за интервюто на Еди на следващия ден днес в седем и четирийсет и пет сутринта ми се обаждат от затвора „Пентънвил“. Тази седмица ставам рано всеки ден.
Тъй като „Пентънвил“ е мъжки затвор, ми обясняват, че има няколко особености, с които следва да се съобразявам. Осведомяват ме например, че трябва да съм с панталон. Най-добре да не анализираме това изискване.
След много слушане, кимане и подписване на документи стигам до последната заключена врата и отново излизам на ледения вятър на Роман Роуд. Загръщам се плътно с палтото, увивам стегнато шала и се опитвам да си спомня къде трябва да отида сега, когато чувам зад себе си глас:
— Извинете? Ехо?
Завъртам се обратно към портата и виждам дружелюбен мъж с костюм, който тича към мен.
— Извинете, само секунда… извинете, че ви бавя — задъхано казва той с поруменели бузи от студа и протяга ръка. — Патрик.
Ръкувам се с него. За пръв път го виждам.
— Ерин Робъртс — представям се.
Патрик ми се усмихва лъчезарно, ръкостискането му е крепко, ръката ми е топла в студената му длан.
— Да, да. Госпожа Робъртс, разбира се — казва задъхано и махва с ръка назад към сградата на затвора.
— Забравих ли нещо? — питам.
— Извинете… да. Просто се питам какво точно търсите тук днес, госпожо Робъртс. Видях името ви в регистъра, но сигурно е станала административна грешка и по някаква причина информацията не е стигнала до мен. — Изглежда смутен.
— О, боже, извинете. Ходих при Алисън Бътлър във връзка с интервюто на Еди Бишъп утре.
Очите му се ококорват разбиращо.
— А, да! Интервюто. Вие сте репортерка, така ли? — Поглежда ме подозрително.
Страхотно! Последното, от което се нуждая сега, е да не ми позволят да снимам. Предупреждаваха ме, че „Пентънвил“ са голяма досада, но досега всичко вървеше по мед и масло.
— Не, снимам документален филм. Документален филм за затворници. Получихме разрешение в края на миналата година. Искате ли да ви изпратя информацията по имейл, Патрик? Алисън е подготвила всичко, сигурна съм.
Тонът ми издава, че ми е трудно да повярвам. Така де, не искам да го ядосвам, но би трябвало да са направили всичко необходимо. Това е затвор, за бога, би трябвало да са наясно кой влиза и излиза. Сериозно. Спомням си за Холи и вече не ми се струва толкова невероятно, че е успяла да избяга.
Патрик долавя какво се крие в тона ми, но не се засяга. Напротив, държи се извинително:
— А, разбирам. Да, точно така. Службата ми има известни затруднения с регистъра на посетителите, но това е между другото. Извинете, госпожо Робъртс. Ще се постарая всички да сме готови следващата седмица. За какво ставаше дума? — примижава той на студената септемврийска светлина.
— Утре е, не следващата седмица. Събота, на двайсет и четвърти. За Еди Бишъп — изричам ясно и бавно.
Патрик се усмихва и кима.
— Идеално. Е, ще се видим тогава. Извинете за объркването, Ерин. — Ръкува се с мен отново и се запътва обратно към затвора.
Обръщам се и се отдалечавам. Да му изпратя ли имейл за потвърждение, когато се прибера? За всеки случай. Така ще се подсигуря. Ще имам писмено доказателство. А после си давам сметка, че не знам фамилното му име. Обръщам се да го настигна, но вече го няма, влязъл е обратно в „Пентънвил“. Да му се не види.
Патрик кой? Припомням си разговора. Не е споменавал фамилията си, нали?
После ме пронизва съмнение. Спомням си студената му длан. Неговата студена длан в моята топла. Не идваше от затвора. Ако излизаше отвътре, ръката му щеше да е топла като моята. Но защо ще се преструва, че излиза от затвора? И тогава ме връхлита. Знае името ми, знае с какво са занимавам и къде ще бъда утре. Кой е той, по дяволите?