Знам, вероятно всичко ви се струва съвсем нормално. Който и да е набрал първия път, е продължил да натиска същото копче. Второто съобщение обаче е от следващия ден. Точно по същото време — 11:03 ч.
Бях в клиниката с Алекса и екипа. Телефонът ми беше изключен, затова със сигурност не съм набрала аз. Това обаждане е различно, някъде от открито. Парк може би. Долавям лек ветрец. Детски провиквания на площадка. Човекът с телефона крачи. Минута по-късно чувам тракането на подземен влак. Или просто на влак, единствено собственото ми подсъзнание подсказва, че обаждането е от Лондон, нищо друго. Човекът стига до улица. Чува се как минават коли. И линията отново прекъсва. Защо някой ще звъни по едно и също време два последователни дни, без да казва нищо? Защо наистина? Е, може да е неволно набиране, ама не е. Някой е проверявал дали сме у дома.
Започва следващото съобщение. Оставено е в 8:42 днес сутринта, докато бях на среща с Алисън Бътлър, директорката на затвора „Пентънвил“. По-тихо е. Направено е някъде вътре. Кафене може би. Като че ли чувам потракването на чаши върху чинийки и приглушени разговори. Някой закусва. Напрягам се да чуя още нещо, да уловя някакъв контекст. Глас, но не на човека, който се обажда — някой говори на него. Чува се съвсем тихо, можеше и да го пропусна, ако не бях наострила уши така.
Още ли чакаш? Да се върна след малко?
Човекът, който се обажда, промърморва нещо в знак на съгласие и после отново се чува само фонов шум. Узнавам, че който се обадил днес сутринта, е имал среща с някого. Към 8:45. От заведение някъде в Лондон, ако съдя по акцента на сервитьора.
Последното съобщение обаче, оставено в 9:45, ме плаши най-много.
Отново е някъде вътре. Чува се тихо електрическо бръмчене. Промишлен фризер, хладилен склад, нещо такова. Отново тихи разговори. Неравномерно електрическо пиукане. Движение на хора. И после изведнъж звук, който ми е познат. Много добре. Откроява се сред всички останали шумове: автоматичното двойно пиукане на нашата будка за вестници при отварянето на вратата. На съседния ъгъл. Тръпка пробягва по гръбнака ми, налага се да седна.
Прибрала съм се петнайсетина минути след като е записано съобщението. Човекът, който го е оставил, е бил тук. Чудя се дали да не звънна на Марк. Да повикам полицията може би? Но какво да им кажа, за бога? Всичко? Налага се. Не, не мога да го направя.
Сигурна съм, че Марк дори не подозира за съществуването на тези съобщения. Той никога не проверява домашния телефонен секретар, не дава на никого този номер. На практика това е моят служебен телефон.
Замислям се за студената длан на Патрик. Непознат номер. Възможно ли е Патрик да е дошъл тук след срещата с мен? Или е бил тук, преди да дойде в „Пентънвил“? Така ли е разбрал как изглеждам? Но защо ще идва тук след срещата ни? Може би Патрик е трябвало само да ме задържи, докато другите са били в къщата и са свършили каквото трябва. Седя на гаснещата светлина на следобеда и отново прослушвам съобщенията. Опитвам се да уловя нещо, което съм пропуснала.
Мъча се да си припомня лицето на Патрик. Косата му, дрехите му. Боже. Странно е колко малко неща забелязваме, нали? Не мога да се хвана за нищо. Мъж на средна възраст, с костюм и крепко ръкостискане. Гласът му е британски с намек за още нещо. Френски? Някакъв друг европейски език? Иде ми да ревна. Такава глупачка съм. Защо не го разгледах внимателно? Защото положението ме разсея — целта ми беше да улесня максимално разговора, затова не го огледах внимателно.
Какво искаше? Да се изфука? Да ме уплаши? Или да научи какво ме свързва със затвора? Дали посещавам някой затворник? Възможно ли бе да е свързано с Еди? Може би. Току-виж, няма никаква връзка със сака. Или пък е свързано с Холи и отдела по антитероризъм?
Когато се прибере Марк, ще му разкажа всичко.
29
Петък, 23 септември, вечерта
Странни хора
Разказвам на Марк почти всичко. Той го приема спокойно, кима ми да продължавам. Разказвам му за Патрик, за телефонните обаждания. Марк проверява своя мобилен, да не би да е набрал случайно. Разказвам му за отворената врата, за липсващата снимка. Не споделям подозренията си за Еди — знам, че няма да ми позволи да отида на интервюто утре, ако му призная, че Еди е знаел за пътуването ни до другия край на света. За вероятността да е следил всеки мой ход. Не искам Марк да попречи на това интервю.
Не му казвам и за теста за бременност. Съобщя ли му новината, ще трябва да прекратим всичко — документалния филм, операцията с диамантите, всичко. Той ще поиска така.