Отново се чува звънецът.
Вдигам очи и виждам Еди Бишъп — шейсет и девет годишен хубавец — да минава под свода и по скърцащия линолеум на пода, воден от друг надзирател.
Облечен е със сивкав анцуг като останалите затворници, но на него му стои различно. Все едно е издокаран с костюм от три части, каквито съм го виждала да носи на безбройните снимки по време на проучването си. Притежава тежест. Но пък може да му я приписвам, защото съм запозната с престъпленията му, с неговата история.
Изглежда като лондонски Кари Грант, един бог знае как успява да поддържа тена си в затвора. Вижда ме, усмихва ми се. Защо лошите момчета винаги са толкова привлекателни? Вероятно ако не изглеждаш добре, няма да ти се разминава да си лошо момче. Ще си бъдеш най-обикновен гангстер.
Дръпва си стол и сяда. Ето ни най-сетне. Мен и Еди Бишъп.
Всички се усмихват. После Ти Джей Хукър се обажда:
— Добре ли си, Еди? Имаш ли нужда от нещо? Вода?
Тонът му е дружелюбен. Тук всички сме приятели.
Еди се обръща отново, лениво, плавно.
— Не, Джими. Всичко е наред. Много благодаря.
Гласът му е бодър. Днес е хубав ден.
— Не е проблем. Само ми кажи, ако искаш нещо.
Джими поглежда към другия надзирател, който е довел Еди, и му кимва. Двамата минават под свода и излизат в коридора.
— Ще бъдем в стаята за почивка.
Джими говори на Еди, не на мен. После двамата се скриват от поглед, обувките им скърцат, а аз се взирам ококорена след тях. Защо си тръгват? Още преди да съм включила камерата! Това със сигурност не е нормално. Никой не ми го спомена вчера. Оставиха ме сама в стаята с Еди Бишъп.
Да се страхувам ли? Замислям се за съобщенията на телефонния секретар. Еди е убил много хора или е разпоредил да бъдат убити. Разказват се истории — цели книги — за мъчения, отвличания и какво ли още не в бандата на Ричардсън и през четирийсетте години, прекарани от Еди на свобода. Градски легенди. Нищо не може да се докаже, разбира се, няма неопровержими доказателства, няма свидетели.
Може би трябва да съм уплашена, но не съм. Така и не разбрах защо Еди се съгласи да се снима в документалния ми филм. Сигурно е получавал милиони предложения да разкаже историята си. Не изпитва такава нужда и не е склонен, доколкото съумявам да преценя. Сега обаче, докато седя срещу него без закрила и с все още изключена камера, осъзнавам, че съм пропуснала нещо важно. Би трябвало той да има полза от тази среща. Еди се нуждае от нещо. Аз също се нуждая от нещо, нали? Сърцето ми спира за миг. Ето го. Страха.
Включвам камерата. Той се усмихва.
— Камерата работи! Начало! Така ли?
Бавно протяга ръка през масата. Внимава да не ме изплаши. Сигурно знае как въздейства на хората. Неповторимото му очарование.
— Радвам се най-сетне да се запознаем, Ерин, сладурче.
Сладурче. Аз съм модерна жена, чела съм Чимаманда Нгози Адичи, Джърмейн Гриър, Мери Уолстънкрафт, но кой знае защо, не възразявам срещу неговото „сладурче“. Звучи странно невинно, сякаш от друга епоха.
— Приятно ми е най-сетне да се видим, господин Бишъп — отговарям.
Поемам ръката му над масата, той завърта дланта ми отгоре, притиска палец от обратната й страна — по-скоро е стискане, отколкото ръкуване, леко стискане. Аз съм дама, той е мъж и ми го показва.
— Наричай ме Еди. — Цялото представление е старомодно и смешно, но върши работа.
Усмихвам се неволно. Изчервявам се.
— Приятно ми е, Еди — отговарям почти през смях.
Страхотно, пълна глупачка съм. Дръпвам дланта си.
Съсредоточи се, Ерин. Захващай се за работа. Намирам верния тон. Придавам си професионално изражение.
— Може би е най-добре да изясним едно нещо. Благодаря за шампанското. Оценявам жеста.
Срещам погледа му. Искам да разбере, че не ме е страх. Той ми се усмихва лукаво. Кима. Удоволствието е мое. След кратка пауза отговаря за пред камерата:
— Опасявам се, че не разбирам за какво говориш, сладурче. Ако не го продават на затворническата лавка, не е от мен. Май си получила хубав подарък обаче. По какъв повод? — И извива невинно вежди.
Разбирам. Камерата работи, затова подемаме тази игра. Значи няма да споменаваме и съобщенията на телефонния секретар? Много добре. Кимам. Разбирам. Връщам се към сценария.
— Искаш ли да попиташ нещо, преди да започнем?
Вече нямам търпение, не разполагаме с толкова време, колкото ми се иска.
Той се изпъва на мястото си, подготвя се, навива ръкави.