Колинс избърса чело и седна върху куба. Неприятният момент наближаваше. Реши веднага да си пожелае нещо солидно, защото може би съвсем скоро възможността щеше да му бъде отнета.
Без да се колебае нито миг той изреди: пет милиона долара, три действащи нефтени кладенци; киностудия, съвършено здраве, още двайсет и пет танцьорки, безсмъртие, спортна кола и стадо породист добитък.
Стори му се, че някой се изкиска. Огледа се. Нямаше никой.
Когато пак се обърна, утилизаторът беше изчезнал.
Остана за миг на мястото си.
В следващия изчезна и той.
Когато отвори очи, се оказа застанал пред голямо бюро. Зад бюрото седеше едрият червендалест мъж, който се бе опитал да влезе през стената. Не изглеждаше ядосан. По-скоро имаше примирен, дори тъжен вид.
Колинс остана мълчалив, изпълнен със съжаление, че всичко свършва. Собственикът на утилизатора най-накрая го бе притиснал до стената. Все пак бе успял да си поживее както трябва.
— Е? — заговори Колинс без заобикалки. — Получи си машината. Какво още искаш?
— Моята машина? — учуди се червендалестият и го изгледа с недоумение. — Машината не е моя, господине. В никакъв случай.
Колинс се втренчи в него.
— Не се опитвай да ме преметнеш, приятел. Вие от клас А искате на всяка цена да запазите монопола си, нали?
Червендалестият премести някакъв документ.
— Господин Колинс — каза той навъсено, — името ми е Флайн. Аз съм представител на Съюза за защита на гражданите. Това е неправителствена организация, чиято цел е да предпазва индивиди като вас от грешки.
— Искаш да кажеш, че не си от клас А?
— Господине, изпаднали сте в заблуждение — каза Флайн тихо и натъртено. — Хората от клас А не съставляват някаква социална прослойка, както изглежда ви се струва. Това е чисто и просто вид кредитна карта.
— Какво? — попита Колинс бавно.
— Кредитна карта и кредитна оценка за собственика й — погледна часовника си. — Не разполагаме с много време, затова ще говоря направо. Живеем в децентрализирана епоха, господин Колинс. Бизнесът, промишлеността, услугите ни са пръснати навсякъде във времето и пространството. Важно звено в тази система е утилизиращата корпорация. Тя осигурява прехвърлянето на стоки, услуги и пари от една точка до друга. Разбирате ли?
Колинс кимна.
— Разбира се, кредитът е привилегия, която човек получава автоматично. В края на краищата обаче всичко трябва да се върне.
Това никак не допадна на Колинс. Да се върне!? Май цялата работа не беше толкова цивилизована, колкото си мислеше. Никой досега не бе споменавал връщане. Защо точно сега?
— Защо никой не ме спря? — попита той отчаяно. — Би трябвало да знаят, че не отговарям на изискванията за клас А.
Флайн поклати глава.
— Те не са задължителни, а само ориентировъчни. В цивилизования свят всеки индивид има право да решава сам. Много съжалявам, господине. — Погледна часовника си още веднъж и подаде на Колинс документа. — Моля прегледайте тази сметка и ми кажете, дали всичко е в ред.
Колинс взе листа и зачете:
дворец с аксесоари: 450 000 000 кр.
Максима Олф, услуги: 111 000 кр.
122 танцьорки: 122 000 000 кр.
съвършено здраве: 888 234 031 кр.
Прегледа остатъка от списъка набързо. Сумата възлизаше на малко повече от осемнайсет милиарда кредита.
— Чакай малко! — извика Колинс. — Не могат да ме държат отговорен за това! Утилизаторът попадна в стаята ми случайно.
— Тъкмо за този факт смятах да поговоря с тях — отвърна червендалестият. — Кой знае? Може да проявят разум. Нищо не пречи да опитаме.
Колинс почувства, че стаята се клати. Лицето на Флайн започна да се топи пред очите му.
— Нямам повече време — каза Флайн в последния момент. — Желая ви късмет.
Колинс затвори очи.
Когато отново ги отвори, се оказа сред пуста равнина, в чийто край се виждаха назъбени планини. В лицето му духаше студен вятър, а небето беше с цвят на стомана. До него стоеше някакъв дрипаво облечен човек.
— Ето — каза той и му подаде кирка.
— Какво е това? — попита Колинс.
— Това е кирка — обясни човекът търпеливо. — А ето там има мраморна кариера, където ти и аз, заедно с някои други, ще добиваме мрамор.
— Мрамор?
— Да. Непрекъснато се появяват разни идиоти, които искат дворци — отвърна мъжът и се ухили. — Наричай ме Джанг. Известно време ще сме заедно.
Колинс премигна глупаво.
— Колко време?
— Сметни сам. Плащат по петдесет кредита на месец, докато не изплатиш дълга си.
Колинс изпусна кирката. Не можеха да постъпят така с него! Утилизиращата корпорация би трябвало вече да е осъзнала грешката си! Вината беше на нейните хора, машината се бе оказала в стаята му по погрешка. Нима не искаха да го разберат?