Изхвърлих трупа на Реймънд в машината за отпадъци, предварително го нарязах на малки парчета — по кило и половина всяко и ги полях с разтвор за почистване на теракот „Хелитекс“, след което зачаках. Петдесет и пет парчета, без излишни мазнини, явно Реймънд избиваше напрежението със спорт. Лежах в креслото — онова, в което бе лежал той и си мислех за полезността на снощната терапия. Бяха минали дванадесет часа от нейното злополучно приключване и слънцето отвън бе започнало да напича — хелиопротекторните стъкла на прозорците ми се затъмниха, а kлиматикът вече произвеждаше повече хлад.
— Уиски с лед!
Нямаше нужда да ставам. Чашата долетя при мен и се заби във влажната ми десница… Отпих. Как щях да я карам нататък? Нямах ни най — малка представа. Ченгетата щяха да надушат работата съвсем скоро и да дофтасат като личинки на полско угощение. Трябваше да се махам. Колкото по-скоро по-добре. Но къде?
Чак сега осъзнах, че се бях превърнал в убиец. Задълженията ми към армията включваха съвършена интеграция към екипа и безпрекословно подчинение. Елиминирахме врагът, защото това беше работата ни. Да убиеш невинен, не бе никак приятно. Явно терапията на Реймънд все пак е свършила работа, разбрах, че да я карам повече така не можех. Реших да се върна. Там.
— Кей, набери номера на Космик Лайнс и ми наеми трансгалактически лайнер. По възможност двуместен.
— Разбира се, Дайрън.
След броени часове, излегнат удобно в пилотската кабина пътувах към Нещото. Чувствах, че нашият разговор все още не беше приключил, имахме да си кажем още нещо. Наливах се с уиски и се наслаждавах на мига. След няколко седмици сигурно щях да бъда мъртъв и разсъждавах върху сентенцията „трябва ли да ми пука от това“? Не мисля господин Рийпър.
Заспах, прегърнал бутилката Джак Даниелс и засънувах Сините поляни на Една. Това бе най-спокойната нощ в живота ми.
— Моля, въведете координати за приземяване! Пътуването приключи успешно, намираме се в орбита над планетата LX 144, третата от система HLK 17, в галактика Хиорукс. Климатичната обстановка…
— Моля? — прозинах се с блажено изражение на лицето. Корабният компютър изреждаше данните от повърхността, а аз изпитвах неописуема радост от факта, че можех да пратя цялата тази информация по дяволите — за пръв път откакто постъпих в армията не се налагаше да слушам. — Откачено копеле. — рекох, забавлявайки се от цяло сърце. — Спускай се по координати…
Дадох му ги и се зазяпах през илюминатора. Повърхността на планетата беше скучна — жълтокафеникава, набивайки в ума ми представата за безутешна мъка и студена безжизненост. Какво ли можех да открия тук? Бездействието изпълваше мозъка ми с куп щуротии, а спускането се оказа доста по-бавно отколкото предполагах. Дали Нещото ме чакаше? Какво ли посрещане щеше да ми приготви? Кротувах и си повтарях, нещо, което бях научил далеч преди да постъпя в армията, а в последствие оцених много високо: „Безплатни обеди, няма!“
Приземихме се сред облаци от прах. Навлякох костюма, който си бях приготвил още от къщи и се изсипах насред обгорената поляна. Вятърът отново ми шепнеше нещо за живота и смъртта, но нямах време да го слушам. Трябваше да открия Нещото. И да му кажа…
Вървях по пътя, по онзи начертан с кръв маршрут по който търчах тогава, когато Нещото си пробиваше път след мен. Даже се затичах — първо съвсем леко, после ускорих, изпълних се с ентусиазъм.
— Къде си буболечко? Кучко!?
Ето го сухото дърво, дето приличаше на бабата на Джими Гелъп от гетото. Ето я скалата. Трябваше да я взривим, мамка и мръсна! Заобиколих я и изприпках на поляната като пале пред майка си. Заредих бластера, просто за всеки случай, почувствах как кръвта кипна в жилите ми. Отново бях жив, готов за бой? Къде си? Войникът е за това — да се бие. Сякаш тепърва осъзнах простата истина, ето какво съм търсил през цялото време досега, към какво съм се стремял. Аз съм войник, ни по-малко ни повече и имам нужда да умра… в бой. Къде си?
Вървях през поляната, потънал в спомени. Тук Маклиън и Гор копаеха, ето я лопатата, виждаше се само дръжката покрита със засъхнала пръст. Нищо от това, което представляваха другарите ми не беше останало — проклета планета! Къде си буболечко?! Защо те няма!? Ето ги джунджуриите на Сиймор, останали безчувствени след неговата смърт. Изкачих се по повърхността на малкото възвишение и огледах всичко отгоре.
Намирах се в периферията на огромен кратер! Да ме вземат мътните, какво правех тук? Навсякъде по земята пред мен бяха разпилени черните люспи на нещо ГОЛЯМО. Какво става тук? Мамка му, какво става НАИСТИНА?! Питах се, а отговорът все ми се изплъзваше като правият път изпод краката на алкохолик. Спомените ме връхлетяха. Дойдоха през парадният вход на съзнанието ми — като гвардейската рота маршируваща пред президенството и започнаха да се настаняват на отредените им места.