О, да — ето го първият, малко страшничък, когато Сиймор обяви приближаването на буболечката. Бяха минали часове от ходенето ми по малка нужда и Шатрата… Не се беше скъсала, макар да ми се искаше силно. Аз просто прехвърлих вината си върху една природна стихия, надявайки са на опрощение за нещо ужасно, което извърших. Буболечката беше огромна, това се усещаше и с прости сетива. Маклиън и Гор захвърлиха лопатите и се уловиха за бластерите. Джедал нареди да се наредим в кръг, изнесохме се по фланговете, заредихме всичко, с което можеше да се стреля, приготвихме гранатите. Джедал насипа сума ти експлозив в дупката, която изкопаха Маклиън и Гор, радиоупрявляем експлозив с огромна мощ. Управлението повери на МЕН.
Втори спомен, притеснителен; земята започва да се тресе, пръстта извира като от кладенец, лее се слуз и Джедал нарежда да стреляме. Започва се пукотевицата, бластерите сноват в мократа пръст, вдига се голяма пушилка, по лицето на Алварес се лее безплатна пот, за всички, които желаят има и допълнително…
Трети спомен — буболечката се надига, виждаме пипалата на повърхността, някои се приближават и хвърлят гранатите си. Дейвидсън се приближи прекалено близо — грешка. Буболечката замахва с едно от пипалата си и Дейвидсън пада счупен на две, а парчетата му цвърчат покрити с отровната слуз. Но той не умира, крещи. „Престани Дейвидсън!“, крещи Джедал и го застрелва. Никой не отстъпва позициите си.
Четвърти спомен: Джедал крещи да отстъпваме, буболечката се оказва огромна, не можем да я убием. Голяма е колкото небостъргач, остава една възможност — радиоуправляем взрив.
Пети спомен: буболечката се показва на повърхността — огромното й тяло блести на слънцето като добре полиран ковчег, тя не била огромна, тя просто не може да бъде обхваната с поглед, лее слуз и смърт. Взводът се оказва разцепен на две, пътят на втората група е отрязан.
Шести спомен: Джедал нарежда да хвърлим всички гранати, аз чувствам мокротата в костюма си, Шатрата вече е само блед спомен, влагата се разлива по коленете ми. Краката ми вече не се подчиняват и тръгват да бягат. Джедал крещи да се връщам, но вече е прекалено късно аз съм се отдалечил прекалено много — паниката е единственото, което нарежда на мускулите ми какво да правят. Чувам пращене в шлемофона си, някой крещи нещо, май думата беше „Горя!“, пукот, Джедал го застрелва. Започва паническо бягство, чувам разпокъсани викове, вече съм прекалено далече.
Седми спомен: нахлувам в совалката и с ужас установявам, че буболечката е по петите ми, запалвам двигателите. Не, това не било буболечката… Джедал крещи, че ако излетя ще ме убие. Крещи нещо за ада, но аз вече съм набрал височина. Последното, което чух преди взрива май беше „Майчице!“.
Осми спомен (последен): натискам червеното копче и всичко под мен потъва в огън, аз също. Бордовият компютър приема последните ми инструкции: отдалечена система, оцветена в жълто — следователно населена. После машинално се напъхвам в хибернационната камера и … Нататък е ясно. Няма никакво Нещо. Не, има, крещи съвестта ми за последен път, облечена в образа на доктор Реймънд. Нещото бях аз.
Седнах върху земята и заплаках. Знаех, какво бях извършил, исках да се самоубия и щях да го направя, ако не чувствах че съм недостоен и за най-скапания бластер на вселената. Аз бях извършил нечувано престъпление — бях затрил взвода си. Трябваше да умра бавно и мъчително, това заслужавах.
Не бях достоен за никоя позната смърт. Не бях!
Потънал в сълзи чаках мъката да ме довърши. Надявах се да се да умра от собствените си терзания и не обърнах внимание на лекият трус, който изникна под тялото ми. Бях прекалено покрусен и установих, че не съм сам чак когато буболечката се показа на повърхността, а пипалата с диаметър колкото уличен стълб започнаха да се развяват на десетина метра от мен.
— ТИ УБИ МАЙКА МИ!
— Какво?
— ТИ СИ ОТ ОНЕЗИ, КОИТО УБИХА МАЙКА МИ!
— Да, — казах разплакан. — Убих своите. Заслужавам да умра.
— ДА, ТИ ЩЕ УМРЕШ!
— По-най мъчителен начин.
— НЯМАШ НИ НАЙ-МАЛКА ПРЕДСТАВА, КОЛКО МЪЧИТЕЛЕН.
— Не ме интересува. Давай да приключваме с това.
— ДОБРЕ!
От тогава минаха поне седмица или две, не знам. Сега лежа тук, тъмнината ме обвива от всички страни и болката е единственото нещо което изпитвам. Единственият ми враг и приятел. Когато не е толкова изгаряща започвам да се питам дали наистина имаше разговор помежду ни? Буболечката ме изсмука и погълна като най-обикновен обяд. Започна да излива отгоре ми някаква гадост, която смъкна кожата ми, но не беше достатъчно силна да разложи мускулите и костите ми. Опитвам се да опипам очите си, не знам дали вече съм сляп, вероятно е така, не съм много силен в биологията. Не чувам нищо, дори ударите на сърцето си, по трептенето под пръстите си обаче усещам, че бие, значи още съм жив. Опасявам се само от едно нещо — не съм гладен, нито пък жаден. Май освен тая гадост, буболечката изсипва отгоре ми и някакъв хранителен разтвор.