Скоро след това пред него гореше малък огън с много дим, който той подхранваше със счупените парчета от стола и от колесницата. Сега вече можеше да се отпусне, да си почине след ужасното бягане и да постопли вдървените си ръце. Живият огън щеше да задържи на разстояние вълците, чийто вой все още можеше да се чуе отвън. Те явно чувствуваха някаква неувереност да го последват в тъмнината на пещерата, но и не искаха да се откажат от жертвата си.
Огънят хвърляше топла, жълта светлина, чийто отблясъци танцуваха по грубите каменни стени. Конан се огледа около себе си. Стаята беше квадратна и дори по-голяма, отколкото си бе помислил в началото. Високият таван се губеше в сянка и бе покрит с паяжина. Няколко други стола бяха поставени покрай стените, заедно с два разпаднали се сандъка, чието съдържание бе дрехи и оръжие. В голямата каменна стая имаше дъх на смърт — на древни, непогребани неща.
Изведнъж косата на тила му настръхна и момчето почувствува как по кожата му пробягват мравки на свръхестествен ужас. Защото там, на един огромен, каменен стол, в далечния край на камерата, седеше като в трон огромната фигура на гол мъж, с оголен меч върху коленете и лицето на черепа се бе втренчило в него през мъждукащата светлина на огъня.
В момента, когато забеляза голия гигант, Конан осъзна, че той е мъртав, мъртав от векове. Крайниците на трупа бяха кафяви и сгърчени като сухи клони. Плътта на огромния гръден кош бе изсъхнала, съсухрена и напукана, така че висеше на дрипи по виждащите се ребра.
Това знание, обаче, не премахна студената тръпка на ужас, обхванала младежа. Безстрашен не за възрастта си във война, готов да се изправи срещу всеки мъж или див звяр на бой, момчето не се боеше нито от болката, нито от смъртта, нито от живите си врагове. Но той бе варварин от северните хълмове на изостанала Цимерия. Като всички варвари, той смъртно се боеше от свръхестествените ужаси на гроба и от тъмното, с бродещите в него демони и чудовищните, тътрещи се неща на дълбоката Нощ и Хаоса, с които примитивните народи населяват тъмнината зад чертата на лагерния огън. С по-голяма готовност Конан би се изправил дори срещу гладните вълци, отколкото би останал тук, с онова мъртво нещо, което бе забило гневен поглед надолу към него от каменния си трон, докато мъждукащата светлина вдъхваше живот в набръчканото лице на черепа и движеше сенките в навъсените кухини на очните орбити като тъмни, горящи очи.
3. Нещото на трона
Макар кръвта му да бе изстинала и космите на тила му настръхнали, момчето с гняв се опита да се овладее. Проклинайки нощните си страхове, той се упъти с вдървена походка през гробницата за да погледне отдавна мъртвото нещо по-отблизо.
Тронът представляваше една квадратна канара от лъскав, черен камък, грубо издълбан в подобие на стол върху кръгъл пиедестал. Голият мъж бе или умрял докато бе седял на него, или бе поставен там в седнало положение след смъртта му. Каквито и да са били дрехите, които бе носил, те отдавна се бяха свлекли от тялото му на изгнили парчета. Бронзови катарами и ивици кожа от доспехите лежаха до краката му. Бронзов шлем с рога, сега покрит със зеленикава, мазна патина, коронясваше черепа над изсушеното, ужасно, кафяво лице.
С железни нерви, Конан се насили да надзърне в тези изядени от времето черти. Очите бяха потънали навътре, оставяйки след себе си два черни кладенеца. Кожата се бе опънала върху изсъхналите устни, оголвайки жълти зъби в едно лишено от радост ухилване.
Кой е бил той, това мъртво нещо? Войн от древността — някой велик вожд, от който са се страхували, докато е бил жив и е бил оставен на трона дори и в смъртта му? Никой не би могъл да каже. Стотици раси бяха кръстосвали и управлявали тези погранични планински райони откакто Атлантида бе потънала под изумрудените вълни на Западния Океан преди повече от осем хиляди години. Съдейки по украсения с рога шлем, кадавърът би могъл да бъде на някой вожд на древните ванири или езири или пък крал на някое забравено хайборейско племе, отдавна изчезнало в сенките на времето и погребано под праха на вековете.
И тогава погледът на Конан падна върху огромния меч, който лежеше напреко на костеливите бедра на трупа. Това бе едно ужасно оръжие: острието бе дълго над един метър. Бе изработен от синкаво желязо — не мед или бронз, както би могло да се очаква, съдейки по възрастта му. Трябва да е било едно от първите железни оръжия, създадени от ръката на човек; легендите на народа на Конан си спомняха дните, когато мъжете сечаха и мушкаха с грапави бронзови оръжия, а получаването на желязо бе непознато. Много битки бе видял този меч в мъглявото минало, защото острието му, макар и все още остро, бе нащърбено в местата, в които се бе срещало с остриетата на други мечове или бойни секири. Покрит с петна от времето и поръждясал, мечът все още беше оръжие, което плашеше.