Момчето почувствуа пулса си да се ускорява. Кръвта на родения за война закипя в него. Кром, какъв меч! Подобно острие бе много повече от достатъчно за да се оправи с изгладнелите вълци, които тичаха, виеха и чакаха без умора. Протягайки ръка към ръкохватката, той не забеляза предупредителния блясък, който присветна в сенките на очите в лицето на черепа на древния войн.
Конан претегли в ръката си меча. Тежеше като че ли бе от олово — меч от древността. Може би някой знаменит крал-герой го бе носил — някой легендарен полубог като Кул от Атлантида, крал на Валузия по времената преди Атлантида да изчезне в неспокойното море…
Момчето замахна с меча, чувствувайки как мишците му се изпълват със сила и сърцето му забива по-бързо от гордостта на придобивката. О, Богове, какъв меч! С такова острие не може да има съдба, която един войн да не пожелае! С меч като този, дори полуголият млад варварин от дивите пустоши на Цимерия, би могъл да си пробие път в света, да мине през реки от кръв и да намери мястото си между великите крале на Земята!
Той отстъпи от каменния трон, опитвайки лъжливи движения и разсичайки въздуха с острието, започвайки да чувствува износената от времето ръкохватка в твърдата си длан. Острият стар меч свистеше в задимения въздух, а играещата светлина на огъня се отразяваше в блестящи лъчи от плоската част на острието, стрелкайки се по стените на гробницата като малки, златни метеори. С такова могъщо оружие в десницата си, той можеше да се изправи не само срещу гладните вълци отвън, а и срещу всички войни на света.
Момчето пое дълбоко въздух в гърдите си и издаде ехтящият боен вик на неговия народ. Ехото от вика, като гръмотевица изкънтя в камерата, размърдвайки древните сенки и стария прах. Конан и за минута не помисли, че подобно предизвикателство в това място може да раздвижи и други неща освен сенките и праха — неща, които имаха правото да спят без да се нарушава покоя им през всички идни векове.
Той спря, замръзнал насред крачка, защото някакъв труден за описване звук, някакво сухо изскърцване се разнесе откъм трона в гробницата. Извъртайки се, той видя… и почувствува как косата му се изправя и кръвта му замръзва във вените. Всичките му суеверни страхове и първичен страх от нощта се надигнаха с вой в него, за да запълнят съзнанието му със сенки на лудост и ужас. Защото мъртвото нещо живееше.
4. Когато мъртвите проходят
Бавно, конвулсивно, трупът се надигна от величествения каменен стол и го изгледа с черните си кладенци, където сега като че ли живи очи блестяха със студен, зъл поглед. Някак — по силата на каква първична некромания Конан не можеше да каже, животът все още движеше изсъхналата мумия на отдавна мъртвия вожд. Хилещите се челюсти се отваряха и затваряха в една ужасна пантомима на говор. Но единственият звук бе скърцането, което Конан бе чул, като че ли свилите се остатъци на мускулите и сухожилията се търкаха сухо помежду си. За Конан тази мълчалива имитация на реч бе по-ужасна от самия факт, че мъртвецът живееше и се движеше.
Скърцайки, мумията слезе от пиедестала на древния си трон и завъртя черепа си в посока на Конан. И когато лишеният от очи поглед се заби върху меча в ръката на Конан, някакъв див магьоснически пламък блесна в кухите очни орбити. Пристъпвайки тромаво през камерата, мумията се насочи към Конан като една фигура на безименен ужас, изтръгнала се от кошмарите на луд злодей. Тя протегна костеливите си пръсти за да измъкне меча от силните млади ръце на Конан.
Вдървен от суеверен ужас, Конан отстъпваше стъпка след стъпка. Светлината на огъня хвърляше черната, чудовищна сянка на мумията върху стената зад нея. Сянката подскачаше по черния камък. Като се изключи пукането на треските от древните мебели, които Конан бе нахвърлял в огъня, шумоленето и скърцането на кожените мускули на трупа, които го движеха, клатейки се стъпка след стъпка в гробницата и задъханото дишане на младежа, който се бореше за глътка въздух, стегнат в хватката на ужаса, като се изключеха всички тези звуци, в гробницата беше тихо.
Мъртвото нещо бе накарало Конан да опре гръб в стената. Клещите на костеливата ръка се протегнаха напред. Реакцията на момчето бе автоматична — то инстинктивно нанесе удар. Острието на меча изсвистя и отсече протегната ръка, която с пукат се строши като пръчка. Все още стискайки празния въздух, ръката падна със сух звук на пода; от сухия остатък на предмишницата не протече кръв.