6. Мечът на Конан
Конан изпусна в дълбока въздишка въздуха от дробовете си и въздъхна отново. Напрежението като че ли се стичаше от него, оставяйки едно чувство на безпомощност във всичките му крайници. Той избърса студената пот на ужаса от лицето си и причеса сплетените си черни коси с пръсти. Мумията на мъртвия войн накрая бе истински мъртва и великия меч бе негов. Той отново го претегли в ръка, преценявайки теглото и мощта му.
За момент той помисли дали да не прекара нощта в гробницата. Беше смъртно уморен. Навън вълците и студа щяха да го довършат, а дори неговото вродено чувство за посока нямаше да му помогне да следва избрания път в една беззвездна нощ и една непозната земя.
И тогава го сграбчи чувството на отвращение. Пълната с дим гробница вонеше вече не само от праха на вековете, но и с изгорялата отдавна мъртва човешка плът — една странна миризма, нищо познато за носа на Конан и абсолютно отвратителна. Празният трон сякаш му се надсмиваше. Чувството за присъствие, което го бе изненадало в началото, когато бе влязъл в камерата, все още витаеше във въздуха. Косата му настръхна, по кожата му пролазиха мравки от мисълта да преспи в тази обитавана от духове камера.
Освен това, с новия си меч, той бе изпълнен с увереност. Гърдите му се разшириха и той размаха меча си в свистящи кръгове.
Миг по-късно, загърнат в стар кожен плащ взет от един от сандъците и държейки факел в едната си ръка и меча в другата, той излезе от пещерата. Поглед нагоре му показа, че небето се прояснява. Конан огледа звездите, които се виждаха между облаците, и отново се отправи на юг.