В Копенхаген Мария изглеждаше блестящо, откъдето и да я погледнеш. Публиката горещо аплодираше българското момиче, което трябваше да стане абсолютна шампионка, а стана само шампионка на обръч. Красимира Филипова играеше чисто, прецизно. Съдийките, които особено много държат на това, би трябвало да поощрят Краси, но тогава България беше все още тера инкогнита, въпреки че е една от първите създателки на този спорт. Игра Нешка Робева и съдийките наистина подскочиха. Публиката усети новото, различното и го приветства бурно. Българският ансамбъл — също наказан като Мария, вместо на първо — на трето място. На другия ден вестниците, списанията, радиото протестираха: „Скандал в КБ хален“, „Некоронованата кралица“ (за Мария) с огромни снимки на първите страници, „Българската вихрушка Нешка Робева едва не промени досегашните ни представи за художествената гимнастика“. „Българската вихрушка“ стискаше първия си медал от първото си световно първенство щастлива, радостна. И заради медала, и заради публиката. И главно затова, че Жулиета е доволна от нея. Толкова се беше изплашила преди това! От сто места й разказваха какво се е случило на заседанието, как не са искали да я включат в тройката, как са предричали краха на Жулиета. Като си помисли само какво би се случило с нейната треньорка, ако тя се провали, не може ни да спи, ни да яде. Сега вече всичко е приключило, Жулиета й е казала „браво“ й това я прави щастлива. Е, разбира се, приятно е да разбереш, че си чак такава вихрушка, че да променяш представите за един спорт, въпреки че съдийките ужасно не искат точно това — някой да им променя представите. Нали са писали правилници, нали са на голямото състезание за да се слуша думата им и никой да не измисля нови, съвсем различни от познатото неща. Малко по малко да се променя — да, естествено е. Те поощряват такъв напредък, но чак да се прави революция! Казачок с въже. Луда работа.
Българската група се вълнува, бушува, плаче, проклина — нали са се събрали все жени. Обсъждат най-мъничките подробности, връщат се по сто пъти към всяка секунда от това състезание. Време много. Дълъг е пътят с влак от Копенхаген до София, има за какво да се говори и спори. Само че никой не спори. Абсолютно единни сме. Това на нищо не прилича! Това е безобразие! Това е толкова несправедливо! Това е направо безочие — да ни се вземат две титли! И защо все на нас ни се случва? И защо другите умеят да се възползват от какво ли не, а нас все ще ни наказват? Хана Мичехова игра въжето, оплете го и после отиде с едно пиронче при мадам Виланше. И й увеличиха оценката, и стана световна шампионка точно на въжето. А на нас!
Вълнуват се жените, припомнят си всяка секунда, реват, тръшкат се от яд и проклинат.
Само Жулиета е доволна. Както беше умряла от главоболие по време на състезанието, така сега е весела, щастлива. Как не разбират, че това, което се случи, е много повече от титли и медали. Ще стане Мария шампионка, и то неведнъж. И Нешка проби. Дадоха й медал, въпреки че много й се мръщиха съдийките, но затова пък как я прие публиката! По-възторжено, отколкото дори в България. Наистина на публиката никой нищо не може да й каже. Прави каквото си иска и не се радва на гимнастичките според класирането, а според играта. И ансамбълът. Не чуха ли каква буря беше при награждаването? И браво на журналистите — как точно отделиха и дадоха оценка на всичко.
Класирането! Можеш да се разплачеш наистина, като го видиш. Точно за него си плачеше българската група от Копенхаген до София. Седма — Красимира Филипова, девета — Мария Гигова, тринайста — Нешка Робева, трети — ансамбъл НРБ… Жулиета убеди своите момичета, че трябва да са доволни от всичко, че от тях на този етап тя е искала точно това — да покажат нова гимнастика, да я покажат силно, да се хвърлят и да играят, без да мислят за грешки. Сега са дошли в „КБ хален“ да направят впечатление, да се запомнят. Ощетени? Също не е лошо. Публиката много съчувства на ощетените. Важното е, че всички видяха, че са силни, интересни. Другото е подробности. Предстои Четвъртото световно първенство във Варна, на което ще победят, и то пред своя публика. Толкова беше убедена и убедителна, толкова беше уверена, че тази увереност се предаваше на момичетата и те се връщаха наистина със съзнанието, че са победителки, че са си свършили добре работата, че класирането на този етап няма никакво значение.