И започнаха такава подготовка, каквато тази зала не беше виждала. По онова време спортните лекари правеха едни изследвания, които привлякоха вниманието към художествената гимнастика на специалисти, които не искаха да я признаят, аеробният капацитет на гимнастичките е по-висок от аеробния капацитет на футболистите?
И ето че Жулиета се сблъска с непозната стихия. „Българската вихрушка“, усетила дъха на горещата зала, е неуморима, неизтощима, неудържима.
Виждаш ли как лудият експеримент се превръща в лудия шанс на треньорката, повтаряше Шишманова с огромно задоволство. Не, ти ми кажи как по друг начин мога да ги накарам да тренират толкова много, ако не е това ненаситно за работа и творческо търсене момиче. Та то наелектризира цялата зала. Как да е спокойна Мария, която има всички основания да се успокои. Та нали точно аз непрекъснато й повтарям, че първата най-голяма победа е завоювала сега. Казвам го, защото съм убедена, че трябва да й поддържам самочувствието. Но никакви приказки не могат да се сравнят с този порив на Нешка, готова да я застигне, да я изпревари и ей така, изпреварвайки я, да я погледне през рамо.
За онзи период Красимира Филипова, която е най-близко до Нешка, казва: „Видях, че тя не може да понесе нищо друго освен първото място. Тя не може да понесе дори когато седнем да играем карти някой да е пред нея. Е, разбира се, всеки състезател иска да е пръв, но при Нешка това беше съвсем друго. Беше мечта и болка.“
С мечта и болка трябваше да премине целият състезателен път на Нешка. Печелеше международни турнири между две световни първенства, идваха такива моменти, когато съдийките под въздействието на грохота на залата не можеха да й откажат първото място. Но в Скопие, във Варшава, в Белград на балканиадата, в Корбей Есон, не във Варна, не в Хавана, не в Ротердам. Не там където най-много искаше. Не и в София. Все едно дали заслужава.
Тогава всички приемаха една да се лансира, другите две да й помагат. Е, въпреки цялата ни дързост да не забравяме все пак, че сме от България. Кой ще ти пусне към върха повече от една гимнастичка. Мария вече си беше завоювала правото да бъде шампионка още в Копенхаген, въпреки че не й го признаха. После щеше да го потвърди три пъти — във Варна, в Хавана и в Ротердам. Трудно ще се намери гимнастичка, която да го повтори. Но тогава, още в зората на победите й, грижата за ореола на бъдещата рекордьорка беше поела Жулиета, а това вече значеше много. Трябваше да се научи да носи така короната, та никоя друга да не помисли, че би могла да посегне към нея. Конкуренция в залата — да, от това по-добро няма, но дойде ли ред на състезанието, то е друго нещо. Само в началото, още докато не беше взела връх, нашите съдийки си позволиха да дават преднина на Красимира Филипова от време на време и то за много кратко. После вече се знаеше — трябва да се укрепва авторитетът на Мария. Още по-късно, когато Мария напусна Жулиета и отиде при Златка Пърлева, после при Лили Мирчева, Шишманова променяше своята теория за лидера, но беше късно. Онези, които в началото й се съпротивляваха, твърдяха, че е била права преди, не сега. Лидер трябва да има и той трябва да се знае ясно, определено, без никакви съмнения. Да има самочувствие, да се поддържа това самочувствие на най-високо равнище. И да не забравяме — повтаряха това, което някога Жулиета твърдеше — заинтересованите страни четат внимателно какво става в страните със силен спорт. Съдийки, треньорки, състезателки трябва да знаят, че Мария върви от победа към победа. Е, може някога да сгреши. Човек е, не е машина. Ще се премълчи грешката, ще се поощри хубавото. Имаме готова, утвърдена шампионка, нея на световните първенства вече я чакат като номер едно. Това е…
Разбира се, никой не обяснява на състезателките една такава стратегия. Те си се борят за това първо място и много по-късно ще забележат, че то е трайно заето. Много по-късно, едва преди последното й участие в световно първенство, щяха да кажат на Нешка: „На тебе още в самото начало ти е определено второто място в българския отбор. Шампионка няма да станеш, но ще подкрепяш Мария все едно дали се обичате, или не. За България всеки медал е много нещо. Шампионската титла — вече признание за сила.“