След Копенхаген, разбира се, и наум не може да й дойде такова нещо — на тебе ти е определено второто място. Бърза, наваксва пропуснатото през онези шест-седем години, когато нейните съотборнички са тренирали, състезавали са се, губили са и са печелили, минали са през цялата тази многостепенна подготовка на разряди и на търсене на признание и на своето място в класирането, когато са се размествали и намествали пластовете, за да се види коя ще е шампионката. Тези момичета, с които тренираше Нешка, тези от другите отбори, с които се срещаме на състезанията, бяха приели естествено водачеството на Мария. Бяха го признавали многократно като деца, в трети, във втори, в първи разряд. При кандидат-майсторките и майсторките. То беше дълга, упорита борба, докато вземе връх над всички. И сега идва едно момиче, на което не са познати тези закони, и се бунтува, и иска така изведнъж да застане начело. И се сблъсква толкова често с някаква непреодолима стена.
На една двустранна среща в Белград, когато Нешка беше изтеглила най-хубавия жребий да завърши състезанието и не се чувстваше добре, си размени номера с Виолета Еленска. Така, пред целия онемял от изненада отбор. Победи Виолета. Така силно не я бяхме виждали да играе. Жулиета не можеше да се съвземе от яд.
— Не, ти можеш ли да ми кажеш защо не се смени с Мария. Нали й е ясно, че Мария трябва да е първа. Как така Виолета! Защо Виолета?
— Защо не попиташ нея?
— Питам я, мълчи.
— И аз я питах. Не мълчи. Казва, че ви е много погрешна тактиката да изтиквате един лидер и да смачквате другите. Всяка трябва да има шанс. Ето как играла Виолета, когато видяла, че има възможност да победи. И още нещо искала — да се види колко голяма е ролята на жребия и как, когато дирижирате жребия, дирижирате и класирането.
— Така ли! И какво още ще ми каже да променя в тактиката и стратегията?
— Мисля, че все пак е права. Видя ли как игра Виолета. Колко воля да докаже…
— И какво като е права! Сега вестниците ще пишат, че Мария е победена от петата в българския отбор. Да беше поне Нешка…
Да, тогава вече си бяха подредени: Мария, Нешка, Красимира, Румяна, Виолета, Вера… И така си вървяха. Е, може да се получи в едно или друго състезание леко разместване между втората и третата, четвъртата и петата, но толкова. Примата си е прима.
Нищо повече не попита Жулиета тогава, но дълго се сърдеше. Дълго след това повтаряше:
— Не, ти можеш ли да ми обясниш как така ще ми прави такава демонстрация. Пред целия отбор! Протест против системата. Така ли?
— Защо не искаш да забравиш този случай?
— Ами тя го направи нарочно така. Точно така, че да не го забравя. Може за себе си да е права, но не бих искала да се повтори. Какъвто ред съм установила, такъв ще се спазва.
Не зная какво й е казала тогава, но повече никоя никога не си размени стартовия номер…
На тебе ти е отредено второто място в нашия отбор още от самото начало. Добре, че не го е знаела в началото. Щеше да обърне гръб както в хореографията и да тръгне да търси абсолютната справедливост.
Всъщност дойде такъв момент, в който Нешка обяви, че напуска ВИФ, изтеглила си е документите, вече е приета в Юридическия факултет, иска да става следовател. Всички опити да я разубедим срещаха едно съвсем познато Нешкино упорство. Решила съм! Това, което успях да измъкна като оскъдна информация извън това „решила съм“, беше „съобщението“, че търси абсолютната справедливост. Че иска да служи на правда, гарантирана от закон. Беше малко неясно, малко абстрактно, но и съвършено ясно какво е предизвикало този бунт. Не беше Жулиета човекът, който щеше да й обещава нещо, което не може да й осигури — справедливост в един толкова субективен спорт като художествената гимнастика, където съдийките, като изчерпят или още преди да са изчерпали аргументите, казват: „Това не ми харесва“ или „Това много ми харесва“.
Колко трябваше да й говоря, че абсолютна справедливост няма никъде и че като обичаш нещо, трябва да направиш всичко, което е по силите ти, за да го приближиш до идеала си, не да бягаш от него и да търсиш някакви ефимерни абсолюти. Нешка никога не е обичала отвлечените понятия. Мога ли да й кажа как ще се промени обстановката в този спорт? Говоря, разбира се, общи неща. Ще се сменят поколенията, ще дойдат те, младите специалистки, изпитали на гърба си несправедливостта, ще се борят… Е, и? Нищо. Не зная как да отговоря, на това „Е, и?“