Трябваше Жулиета да каже само няколко думи, за да се свърши с мечтата за следователска кариера: „Ако ти до двайсет минути не си изтеглила документите и не дойдеш тука, където те чакаме с Маргарита, нито ще ме видиш, нито ще ме чуеш!“ Толкова. Никакви аргументи. Жулиета вярваше в себе си. Вярваше, че никое от нейните момичета не може да я замени за нищо. Всъщност единственото момиче, на което можеше да разчита във всичко докрай, беше точно най-амбициозната, Нешка.
Трябваше да продължи тренировките с някаква нерадостна горчилка от съзнанието, че нещата в този спорт са подредени въпреки привидната борба по състезанията.
Трябваше да продължи с надеждата, че все пак всичко подлежи на корекция. Трябваше да продължи, защото това вече беше влязло в кръвта й. Трябваше да продължи, защото беше вече част от това неповторимо нещо — гимнастиката на Жулиета.
Години по-късно първата нейна състезателка щеше да си признае: „Вечери наред се заканвах — утре ще й кажа. Вие може би сте желязна, но аз не съм. Аз съм си едно съвсем обикновено момиче. Нямам желязна воля, нямам желязна издръжливост, нямам и желязна амбиция. Заспивах с тази надежда, че утре ще бъда толкова смела, че ще й кажа всичко точно както си го мислех, и се събуждах с надеждата, че Нешка ще ми открие още някоя тайна на нейната неповторима гимнастика. И с убеждението, че не мога да кажа нищо, което ще я огорчи. Та тя беше тръгнала да прави революция в този спорт и необичайната привилегия, че съм й първата състезателка, с която иска да наложи своята съвършено нова програма, правеше снощните ми «закани» смешни и неизпълними. Започнах да тренирам с целия ентусиазъм, който можеше да се измери в мене до новото избухване — утре ще й кажа, че не съм желязна… Убедена съм, че Нешка не е разбрала никога за това мое люшкане между пълното признание, че е сбъркала с мене, че не съм силната личност, която с цената на лишения, безсъния, гладуване, един изключителен режим ще стана модел на нейните представи за гимнастика, и за желанието някога да ми каже — браво, това исках да покажа. Браво, Валя, това търсех през годините…“
Но това беше години по-късно. Сега Жулиета се пържеше на един огън, чиято горещина Нешка щеше да усети много по-късно.
Тичат момичетата на Жулиета по горещия пясък в Созопол. Потъват до глезени. Гледат ги другите спортисти. Защо го правят! Заздравявали си краката! А, нека, те пък се пекат и плуват. И по-приятно и също полезно. Бягат момичетата на Жулиета в снежната буря на Белмекен. Гледат ги лекоатлетите на ГДР. Защо бягат в бурята? Каляват си волята! Така ли? Много интересно. Излизат момчетата и бързо се прибират, а онази бременна жена, треньорката на българките, е взела на буксир най-русичкото момиче, шампионката. Чакат ги с нетърпение да видят какво ще стане. Сигурно ще припаднат. Не, не припадат. Уморени са, но нещо се шегуват, смеят се. Тренират в тесни, в студени, понякога в недостатъчно осветени зали. Защо, когато световното първенство ще бъде във Варна? Домакини сме, защо Жулиета не използва предимствата на домакинството? Да привикнат със залата в Двореца на спорта. Не, трябва да свикват с всички условия, има достатъчно време да привикнат към варненската зала. С хубавото лесно се свиква. Нека минат през всички възможни трудности. Нека знаят, че всичко могат, че са издръжливи. Внушавам им през цялото време, че в сравнение с това, което сега понасят, състезанието ще е като една почивка.
Дойде и Четвъртото световно първенство във Варна, очаквано с толкова тревога и надежда. Така упорито търсеното предимство трябваше да зашемети съперничките. И ето че в навечерието на състезанието тогавашната председателка на българската федерация по художествена гимнастика буквално двайсет дни преди „битката“ си спомня, че на едно от заседанията на международната федерация се приело в съчетанията на въже като задължителен елемент да има изхвърляне. Всъщност тогавашната председателка на международната техническа комисия Берт Виланше беше видяла това изхвърляне най-напред у нас. Правеше го Виолета Еленска на едно републиканско първенство и мадам Виланше беше във възторг. Няколко пъти подчерта, че това е много интересно, а Жулиета се ядоса, че Лили Мирчева, а не тя, се е сетила за това движение на въжето и, разбира се, и наум не й идваше, че може да вземе един чужд елемент за своите композиции. Тя трябваше да изненадва, не да повтаря. Така беше и с едно подритване на обръча, което правеше Виолета. И то стана като че забранен елемент, въпреки че голямата треньорка не можеше да си прости, че едно толкова оригинално хрумване не е нейно. Само че сега беше длъжна да повтори елемента на Мирчева, и то в композициите на трите си момичета. И то спешно. В най-напрегнатото време. Двайсет дни преди световното първенство.