Как изглежда същото състезание от другия ъгъл, оттам, откъдето го е погледнала Нешка?
Отвратителен жребий! Трябва да играя веднага след Шугурова и то на задължителното на лента. Никога не съм обичала задължителните. Добре, че вече ги премахнаха, та да не се мъчат гимнастичките, които идват. И така — играе Шугурова. Винаги много съм я харесвала, предпочитах я пред всичките си съпернички. Не зная как точно да го обясня. Човек може да си има и предпочитани съпернички. Не е все едно кого си победил. Когато този някой е уважаваният от тебе човек, победата е пет пъти по-ценна и ти си сто пъти по-горд. Не, не ми казвай, че е извън нормата това съотношение. Все едно, такова си е. Понякога си победил, а ти е чоглаво. Явили се на този турнир съвсем посредствени, едва прохождащи в нашия спорт и да победиш — все едно, не можеш да се зарадваш. Но хайде сега да не говорим за това.
И така в Хавана излиза Галима, заплита лентата и получава 9,3. Сега аз ще трябва да играя и да не сбъркам. Ще видим какво ще бъде по-нататък, но явно е, че ще се случи нещо хубаво. Играя го без грешка и с едно настроение, което само провалът на съперницата може да ти донесе. И както си очаквам оценката с някакво радостно предчувствие, виждам на таблото 8,9. Не мога, не искам да повярвам. Един дълъг мрачен коридор води до залата, скривам се най-най в дъното му и избухвам в някакъв неудържим плач с една-единствена дума — защо, защо, защо? И чувам отговор на чист български, като че от самия господ направо — защото е женски спорт, субективен спорт и никой никога няма да ти каже защо. Стягай се за следващите стартове… Погледнах откъде идва този познат глас. Славчо Тепавичаров. Кога е дошъл, не съм го усетила. Това е водачът на отбора ни, човекът, който отговаря за нашия спорт от БСФС, страшен привърженик на Мария, (по-късно щеше да й стане съпруг). Благодарна му бях, че ме намери в тази бездна от отчаяние и ми даде сили да издържа докрай. Да, казвах си, прав е Тепавичаров. Това е женски спорт, няма какво да питам защо, трябва да се стегна и да играя, и да ги убедя, че са постъпили подло с това несъществуващо — настъпи лентата.
Шампионка стана Мария. Не зная кой ще ми повярва, кой не, но бях доволна. Може би защото бях страшно ядосана, че мен ме спънаха още в първите стъпки съвсем непозволено. Бях доволна, че друга българка е объркала съдийските комбинации. Разбира се, предпочитах, като не съм аз, Красимира да е, но короната пак приличаше на Мария. Пак е българка, това е най-важното. То е някакво смесено чувство — хем те е яд, хем си горд. Не мога точно да го обясня, но то и не е най-важното. Пишеха, говореха, филми снимаха за Мария и все повтаряха — България. Кой може да не си помечтае за такова нещо, кой може да не позавиди. И през мъгла от завист все пак се появява това — да, ама победихме ние. Ние от малката страна България.
На Жулиета й е лошо. Пак нейното главоболие, което е винаги на границите на припадъка. Гледам да съм по-далечко, да не ме вижда. В този момент си казвам — тя никога няма да ми прости, че не станах шампионка. Каквото и да направя, това точно тя няма да може да ми прости.