Идва Нешка вечер у дома, присяда край масата и ако има нещо постно, може и да хапне. И все разказва и разказва. Страшно богати са дните й. Понякога много възторжена, понякога много клюмнала, никога безразлична…
След контролното преди европейското първенство във Флоренция, когато не толкова, че грешали, ами играли като пребити, без настроение и след дълъг разбор излезли от залата, били стъписани от необичайна гледка. Публиката седяла на тревата около залата мълчалива, угрижена. Като на погребение, казва Нешка. Минахме и ние тихо и никой нищо не каза. Мисля, че докато съм жива, няма да забравя тази сцена. Нито аз, нито момичетата. Ела да ги видиш след това на тренировките във Флоренция. Побъркваща енергия. Изплашиха съперничките си както в Белград… Не зная защо съм пропуснала това контролно, но Нешка понякога забравя, че ми го е разказвала. Разказва ми го отново и вече ми се струва, че съм била и съм седяла някъде с тези хора на тревата…
Идва от трудововъзпитателното училище във Враня много развълнувана. Момичетата я питали вярва ли, че някога, след години, от някоя от тях може да стане човек, какъвто е тя самата. Как е минало детството й. Какво я е направило силна.
— Не зная дали някога ще мога да забравя тези момичета. Та те са почти деца. Какво ги е обезкуражило, пречупило? Не, не са само деца без родители…
— А ти какво им разказа за детството си?
— Остави. Толкова ли е важно. Голяма работа — моето детство. Нищо особено, нали знаеш… Почти нищо не зная…
Гледам тази строга, взискателна, безкомпромисна жена — майка й, и се опитвам да си представя как е минало детството на Нешка. Леля Анка говори за отминалите години стегнато, сбито, телеграфно. Колко му е. Един живот за една вечер можеш да го разкажеш. После, в другите вечери, идва ред на детайлите. Нещо се сети, нещо добави, нещо обагри тази тъжна картина на един изстрадан живот.
Разказва леля Анка и искам да разбера какви са били другите години, които не познавам. С дъщеря й се видяхме за пръв път в залата на Жулиета, когато беше на двайсет години. Един дълъг път, извървян заедно, и все пак искам да зная какво е било детето, какво е било момичето, преди да дойде в залата на Жулиета. Затова слушам винаги с особен интерес майката. Търся необикновеното в тази жена, което е дало тласък на необикновеното в момичето й. И уж всичко е като хиляди женски съдби, а все откривам по нещо, което е взела като сила, като принцип, като безкомпромисност…
Разказва леля Анка за борбата си в този живот и виждам същата жилавост и неотстъпчивост като у дъщерята.
Знаеш ли колко време в Русе не знаеха, че съм й майка. Слушах, като си приказват за нея, и ми беше драго, но си мълчах. А веднъж не издържах. Беше след Страсбург. Ти беше писала в едно списание и в клуба се бяха събрали около един съсед, който четеше на глас. Какво ми стана, не зная, но казвам — тя ми е дъщеря. Коя ти е дъщеря? Нешка, казвам. Вярно бе, викат, тука пише, че е русенка. Ти си Робова, а тя е Робева. Как не сме се сетили?
То и тя си е Робова. Не зная къде са й сбъркали името. Свекърва ми имаше десет деца и от тъмно до тъмно все на нивата. Работеше като роб и другите край нея не оставяше без работа да стоят, та затова й викаха Робката, на децата й — робчетата и оттам ни е дошло името…
И като се натрупаха. Защо си мълчала досега, защо не си ни казала, разкажи ни нещо за Нешка. А аз се сбърках. Какво да им разкажа. Идват ми все едни такива неща, които няма да са им интересни. Само на мене са си ми интересни. Какво може да разкаже човек за детето си.
Като ме питаха тогава, ми дойде един такъв спомен. Тръгнали сме на събор и Нешка още на първата сергия каза, че иска кукла. Красива кукла, но аз пари нямам. А тя се тръшна в прахта, както си е с новата бяла рокличка. Толкова се ядосах, че не можах да я набия дори. Върнахме се и тримата. Минчо и дума не каза, че не е видял събора заради сестра си. Тъжен, а мълчи. Може би това, че няма вина, а и той беше наказан, й подейства, защото после често говореше за това, как Минчо го понесъл като мъж, а си беше дете. Оттогава не ми се е тръшкала за нищо и не съм я чула да каже, че иска нещо да й се купи. Само веднъж, беше вече голямо момиче — в седми клас, баща й я попита какво иска да й купи за Нова година. А тя се засмя малко накриво и каза — кукла. Стефан се обърка. Ама ти сериозно ли? Сериозно и никога не съм искала друго. Гледах я после — ами тя наистина се радва на куклата. Голямо момиче, а си играе с нея. И какво чудно — порасна без играчки…
Голяма мизерия беше. Баща им се разболя от костна туберкулоза съвсем млад. Сестра ми предложи Минчо да остане при нея в Лом, ние с Нешка да се оправяме в Русе. Стефан по болници, по санаториуми. Живеехме под наем в една пристройка. Тясна стаичка, колкото да се побере легло, маса, печка. Хазяйката една проклета… Не дава да внесем в двора въглищата, а идва вече зимата. Нищо, съседите ги взеха в тяхната барака. Хазяйката все прави скандали, че като съм втора смяна, Нешка чете до късно. Веднъж се връщам, а тя разрошена, озверяла, удря с все сила по прозореца. Нешка заспала и лампата свети. Че като ми прекипя… Да вземе да ми събуди детето, да ми го уплаши… Нешка и досега е запазила този страх от тъмното…