Казвам й — Жулиета твърди, че никога не е била по-доволна от тебе. Не я слушай. Това е от прекомерна гордост. Какво друго да каже, освен че точно нейната Нешка е играла, както тя, лично тя, Жулиета, е искала. Това, че съдийките не са го оценили, си е за тяхна сметка. На Жулиета й стана лошо и видях един твой колега, който злорадстваше, подиграваше се, приканваше да се чества още по-шумно и още по-шумно победата на Мария. Не зная дали го е чула, но се постара бързо да й мине, да се изправи гордо, да мине покрай всички като победителка. И си беше. Мария още играеше съчетанията, поставени от Жулиета. Побеждаваше подготвената от нея гимнастичка. Това, че в последните месеци беше отишла при друга, още не означаваше, че самата тя се е променила. Едва по-късно, в Ротердам, вече играеше гимнастичката на Мирчева. Сега това беше още жулиетина гимнастичка.
Тогава видях за първи път как двуличието си сваля маската. Сервилни довчера хора си позволяваха да я гледат отгоре, с пренебрежение. Не беше Жулиета, която ще забрави това. На някои от тези хора после им се наложи да съжаляват, но сега тя едва издържаше. Чувствах някаква огромна вина към нея, въпреки че знаех — нямам никаква вина. Вярно, играх силно. Но по-вярно е и това, че не станах шампионка. А тя го искаше. Какво мога да направя? Нищо, освен да страдам дълбоко, неизказано дълбоко. Колко мъка се беше набрала в тези дни. Струва ми се, че за първи път разбрах какво е да страдаш заради друг. В онзи момент ми се струваше, че не съм искала тази титла за себе си, а за нея. Мисля, че бях длъжна да я зарадвам и бях направила всичко, което зависи от мене. Между Варна и Хавана бях побеждавала доста на международни турнири и Жулиета вече се надяваше… И аз…
Повярвах — казваше Жулиета, — как да не повярвам. Ти си спомняш какво пишеше нашият кореспондент от Ню Йорк. Една десета част не беше видял от тази обиколка, която направихме. То беше нещо невероятно. Такава екзалтирана публика не съм виждала. Ами те стигаха до делириум тези хора. Отначало не знаехме, че освиркването е най-голямото признание. Да, точно така, не свирене, а направо освиркване. В България много често музиката на Нешка не се чува от съпровождащите аплодисменти. Тук Нешка беше като огнена нестинарка, която играе върху жарава. Американците скачаха, викаха, свиреха. И как бързо разбра момичето, че е възторг, как го усети още в първите секунди. Докато ние се окопитим тя вече хвърчи на крилете на възторга. Страшно нещо е публиката. Тогава може би за първи път повярвах, че и Нешка може да бъде шампионка. Ако играе на първенството така, както на това турне.
Когато отборът вече тръгва за Франция, домакините настояват Мария Гигова и Нешка Робева да останат още един ден, за да участват в предаването на един от най-популярните американски артисти — Джон Карсън. Хората от нашето посолство броят колко пъти ще се спомене името на България заради двете златни момичета на Шишманова. Осемнайсет пъти. Вие знаете ли какво е това за предаването на Карсън България да се спомене осемнайсет пъти!…
Организаторите изпращат прочутата треньорка и двете невероятни момичета с особени почести, с особена благодарност. Вие знаете ли, че посяхте семето на най-красивия спорт откъдето минахте? Вие знаете ли колко сме благодарни на всички ваши момичета и особено на тези двете? Изключителни!
Как да не повярвам, че ще може, когато тя наистина можеше — питаше няколко месеца след Хавана Жулиета.
Припомняше си гостуването във Франция. Играехме в работническите квартали на Париж, в работническите квартали в други градове на Франция. Такъв успех и толкова благодарят. Как да не вярвам, когато там Нешка буквално взривяваше залите!
След Франция — покана за участие в програмата на световното изложение в Осака. Всяка вечер пристигат все повече и повече хора. В залата направо не може да се диша. И за втори път се сблъскваме с такава екзалтация, каквато ни се струваше, че само в САЩ е възможна… Как да не вярвам, че Нешка ще бъде шампионка, като слушах залите. В САЩ, във Франция, в Япония. Това момиче можеше да подлуди всяка публика, до темпераментните кубинци. И ето че една мечта, с която бях заживяла, се стопи като огън. Не мога да дойда на себе си.
И въпреки всичко и Жулиета, и Нешка си страдаха тихо, поотделно, вън от залата. Сега вече тренираха на „Жеко Димитров“. Жулиета подготвяше и Красимира Филипова и от време на време казваше — каквото и да направя, както и да я променя, на Златка си е Краси, каквото и да направи Лили, моя си е Мария, а най-моя, само моя си е Нешка. Ако съм сигурна за някоя, че не може да ме предаде, е онова момиче, пълно с амбиции. Не съм виждала някоя, която толкова иска да е първа. Само първа. И как само понася загубата, като че ли нищо не е било. Тя си знае какво й е, но по нищо не личи. Откакто се е върнала от Хавана, тренира двойно повече, а често преди това ми се е струвало, че тя надхвърля предела на човешките възможности. Сега вече не зная къде са границите на възможностите на това момиче.