Ясно. Аз, изглежда, си се движа по някакви други норми и това, което се е наслоило като порядък в тази зала, невинаги ми е напълно ясно. Но това няма никакво значение. И двете работят с някакъв отдавна забравен подем, доволни, че бурята се е разминала и е останало това, което най-силно ги свързва — тренировката. Да, точно тренировката. И двете обичат повече от всичко това непрекъснато раждане на новото. Защото едно съчетание непрекъснато се променя. Понякога това са съвсем малки, недоловими промени, които могат само те двете да си отбележат, но те дават друго настроение на играта, дават друг градус после в състезателната зала.
— Ти каза ли на Нешка да дойде?
— Не съм си и помислила такова нещо.
— Браво на Нешка! Видя ли колко ми е умно момичето. Ти нищо не разбираш. Точно така трябваше да постъпи, и непременно веднага. Още няколко дни и всичко щеше да пропадне. Браво на Нешка…
— Добре де, разбрах; че е браво, а какво щеше да правиш, ако не беше дошла.
— Нищо. Щях да замина за Ротердам със състезателки, с които не си говоря.
Е, наистина й е умно момичето. Само това оставаше. И без това българският отбор, който тръгваше към Шестото световно първенство, вече си беше една разбита команда. В ансамбъла — състезателките против треньорката, тя против тях. Нетърпима обстановка. В индивидуалното, от една страна, Шишманова с Робева и Филипова, от друга, Мирчева, с Гигова. Сьдийки, треньорки, разделени на лагери. Приказки, напрежение, излишни нерви. Ненужен разход на енергия, която трябва да се вложи в състезанието с една цел — българска победа. Но сега и целта и силата се разпиляват някъде с безкрайните женски разправии. Кой прав, кой не? Никой не е прав, като се е стигне дотам.
Освен треньорка на двете момичета Жулиета е и старши треньор на националния отбор, така че е най-кисела от всички. Какво пропуснах, къде ми е грешката? Никой не чуваше тези въпроси, които тя често си задаваше на себе си, въпреки че изглеждаше като човек, който никога не си е помислял, че може да сгреши. И може би, заета да изгражда пред другите легендата за непогрешимост, още повече страдаше от тази самотност в моменти, когато трябваше да потърси отговора на такива въпроси — къде сгреших?
И ето че преди да замине за Ротердам, отива с Нешка и Краимира в Петрич. При Ванга. Кураж ли търси, вяра, ли, успокоение ли? Защо води със себе си и двете момичета? Това не можах да разбера. Дойде притихнала, замислена, объркана, възбудена — всичко наведнъж. Запиши си сега каквото ми каза, после ще видим тези записки. После видяхме — Ванга беше разказала състезанието с изненадващи подробности.
Но сега, точно преди заминаването, Жулиета и двете момичета не се интересуваха от другите подробности, към които щяха да се връщат по-късно. Повтаряха това — Нешка е най-готова, но шампионка ке стане оная, другата, дето не си я довела. И една чипоноса. По този повод Краси натискаше острото си носле и питаше — ама не съм ли все пак чипоноса? Смееше се, но не й беше смешно. На нея Ванга беше казала да се пази да не изпусне дървените „бутилки“. А от ония дето са шест Русия ке победи…
Ето че заминаха с точни прогнози. Трябва ли човек толкова да си вре носа в бъдещето? И защо му е да наднича в забраненото, ако не може да го промени. Разбирам, Жулиета не е могла да не отиде, когато се е открила такава възможност и при напрежението в което живееше в тези дни. Но защо заведе Нешка и Красимира…
Последното голямо състезание на трите ни големи гимнастички. Мария издържа на невероятно трудна борба. През цялото време беше на ръба на пропастта и се измъкваше само със страхотна воля за победа. И се изкачи за трети път на мястото на шампионката. Абсолютна!
Ако не бяха бухалките, Нешка и Красмира нямаха проблеми в това състезание. Седем блестящи старта и една грешка, повторена от двете момичета, пропиля всички надежди. Още в самото начало на състезанието. В това задължително съчетание, което щеше да се играе за последен път на световно първенство. Точно в задължителното, направено така, че да могат да го изиграят всички. И най-слабите гимнастички.