Мария играе внимателно, съсредоточено, знае колко опасно е точно това съчетание, което при техните волни изглежда като детска игра. Трябва да се мине през този хлъзгав Рубикон, където те дебнат съдийките, знаещи наизуст кое след кое е. После вече ти изпускат посоките и казват — харесва ми, не ми харесва. Тук си на прицел. Световната шампионка издържа този изпит.
Излиза Красимира; играе. Нервно и изпуска бухалките точно там, където въобще не се полага да бъдат изпускани. Нищо сложно, нищо рисковано, нищо, което да затрудни. Излиза Нешка и ги изпуска точно на същото място. Буквално по същия, нелеп начин. След това двете играят силно в седем старта, но никой няма да запомни това, когато състезанието е отминало. Такива са законите на спорта. Помни се първата на Световното първенство, силната игра, другите победи си остава в паметта на публиката, носят обич, признание, но в протоколите се чете началото. Първият ред.
Един колега се обръща към нашата група със задоволство, с което и по-късно съм се срещала и никога не съм можела да разбера:
— Помнете ми думата. Само Мара е състезател. Тия двете могат да се състезават в Княжево.
„Тия двете“ се състезаваха много силно и тук, в Ротердам, и публиката не знаеше границите на възторга си, но вече беше късно за всичко, за което бяха мечтали. Състезаваха се в следващите дни, а тази вечер се бяха прибрали в стаята си и никой не се сети да види живи ли са. Не зная защо им казах как колегата е викал по трибуните, че могат да се състезават в Княжево. И видях нещо, което винаги ми е било смешно, но тогава не ми беше до смях. Надигна се Краси като лейди Макбет, вирна си носа и попита мога ли да повторя какво е казал. В Княжево ли каза? И още веднъж — в Княжево ли каза? Е, сега вече не можех да не се засмея, Нешка също. Само Краси оставаше разярена. Ще видим утре…
Какво има да видим. Както и да играем, ще си остане прав и ще си повтаря да му помнят думата, защото всичко вече приключи — казваше Нешка, но беше останала една надежда — поне медал, да не се върне без медал от последното световно първенство, на което участваше.
Бях изненадана, когато (години по-късно) я питах кое е най-силното й преживяване през тези седем състезателни години и тя ми каза — онзи момент, когато комендантът на състезанието в Ротердам ни държеше ръцете с Наташа Крашенинникова в очакване на поредния съдийски спор за моята гимнастика. Трябвало да решат на кого да се даде бронзовият медал за обръча. И когато комендантът оставил Наташа и повел Нешка към почетната стълбичка, се почувствала „страшно щастлива“.
Беше ми непонятно наистина защо след толкова години точно този момент доминира над всичко, което се е случило от Копенхаген до Ротердам. Над победите, надеждите, над това, че е била световна вицешампионка, над състезанията, в които е получавала и признание, и обич. Защо този момент, в който е разбрала, че е медалистка точно в това състезание? Казвам й — после получи още един медал. Не, той вече не беше толкова важен. Приятно ми беше, че в един момент, когато имах равни шансове с Мария, предпочетоха мене, но то не беше същото.
Колко ли трябва да се е измъчила в двата дни на това състезание, за да запомни от седемте години точно този момент!
В същата тази вечер след злополучните бухалки в съседната стая Жулиета сновеше като ранена лъвица — разярена и останала вече без сили от яд, вързала главата си с всички кърпи, шалчета, които може да намери. Казвам й:
— Ако утре не играят добре Нешка и Краси, да знаеш, че аз съм виновна. Не зная защо им го казах това, което крещеше моят колега за Княжево. Краси страшно се ядоса, Нешка повече и от нея, щом каза, че е прав.
— Не се притеснявай. Те вече приключиха състезателната си дейност. В следващите два дни могат да играят, могат и да не играят. Вече няма никакво значение.
След два дни казвам:
— Играха силно.
— Е, и какво! Нали ти казах, че вече няма никакво значение.
— Да, но добре е, че играха силно, че приключиха така последното си световно първенство.
— Все ми е едно. Всичко ми е все едно. И искам да запомниш, че оттук нататък ще се радваме на всяко бронзово медалче, до което ще стигнем. Това е краят на българските победи в този спорт.
Четири години по-късно Жулиета го повтори. Припомни ми, че вече ми го е казвала. Ето ни към края и на бронзовите медали. Все по-трудно ще ни е да стигаме и до тях. Това вече наистина е краят на края…
Жулиета дълбоко вярваше в този край, защото в Ротердам беше усетила у себе си това пълно отдръпване от всичко, което я крепеше дотогава. От ентусиазма, от амбициите, от вярата в победата. Знаеше, че вече не е треньорка. Пое следващия отбор, стараеше се да запълни празнините, да даде облик и стил на тези момичета. Поставяше нови съчетания с професионална вещина, но това вече беше съвсем друга Жулиета… Оттук нататък ще се радваме на всяко бронзово медалче — казваше Жулиета след Ротердам.