Слушах ги и все си мислех — летен облак. Ще духне топъл вятър, ще го издуха. До буря няма да се стигне…
И може би всичко щеше да се размине, ако Нешка си подготвяше само ансамбъла. Но Жулиета изграждаше вече нов лидер на отбора — дъщеря си Кристина, а Нешкината Валя напредваше застрашително и оспорваше първото място на Кристина. И защо го прави? Защо не си гледа отбора? Само да ме ядоса, нали? Не, не беше само да я ядоса. На Нешка просто не й достигаше работата с ансамбъла. Това вече даже на Жулиета не й беше ясно. И на никого по-късно не можеше да стане ясно. На Нешка все не й достига работата и все с още нещо се захваща…
На Седмото световно първенство в Мадрид не участвахме нито ние, нито другите социалистически страни. Протест срещу зверствата на Франковия режим.
Много тежко се преболедува пропуснато състезание, след като до последния момент са се трупали страхове, надежди, напрегнати дни, безсънни нощи. И ако довчера съмненията са взимали връх, сега, когато състезанието вече е отминало, няма никакво съмнение — умряха титли, медали, победи! Съвсем сигурно щяхме да ги имаме!… Сигурно и в другите отбори си повтарят това, което треньорки и състезателки разискват, когато разбират, че Кармен Ришар е новата световна шампионка. Трудно си я спомнят. Беше на „Студентска трибуна“ през май в София, едно дребно момиче. Имаше интересно съчетание с лента — едни змейки на два сантиметра от земята. Да, смътно си спомнят, изваждат протоколите. Не, в София не можа да вземе медал. А сега — абсолютна световна… Като си помисли човек…
През пролетта на 1976 година нашият отбор е поканен в Португалия. Всъщност пролет е там. Ние тръгваме в зима и с изненада установяваме, че пак е зима, когато след седмица се връщаме. Така ослепително беше слънцето в Лисабон, така се радвахме на градините с узрели портокали, такава приказка беше това пътуване. Късахме портокали от градините, ходехме по тесни улички в малки ресторантчета, където ни казваха, че чужденци не влизат, а само приятели, които могат да разберат атмосферата, слушахме тяхното фадо, превеждаха ни тъжните си песни и казваха колко си приличат съдбите на Португалия и на България. И те били под робство. Двеста години владение на Испания. Искали всичко да знаят за нашата страна, искали и тяхната революция да победи, и техните деца да спортуват като българските, и някъде някога така да приветстват Португалия, както сега в Лисабон, в Порто, в Айова пощурели от възторг по играта на българките. Бяхме на гости на Португалската комунистическа партия и работниците във всеки град, в който пристигнехме, бяха много горди. Взимаха непрекъснато мерки срещу провокации. Залите се пълнеха и препълваха. Публиката стигаше до самия килим. Провокации нямаше. Само в Порто се опитаха, преди да започне спектакълът, но бързо притихнаха.
Домакините настояваха програмата да започва и да завършва с ансамбъла. Обясняваха, че така е най-добре. Да се прикове вниманието и да е най-силно последното впечатление. За първи път един ансамбъл засенчваше индивидуалните изпълнения. Залите наистина пощуряваха по тази шесторка — жива, темпераментна, с толкова оригинална композиция. Не е Жулиета човекът, който няма да чуе точно какво казват залите. През целия си живот точно тази музика е слушала с най-голямо вълнение.
Пътуваме из слънчева Португалия. Домакините се чудят с какво да ни зарадват. Водят ни в Кабо ди рока. Някога са смятали, че това е краят на света. После разбрали, че е просто най-западната част на Европа. Дават ни документ, че сме били накрая на света. И без документ няма да забравим настръхналия океан, назъбените скали. Наистина като края на света. Иска ли още нещо да види героинята… Вниманието към Жулиета е голямо. Бяха разбрали, че е герой на социалистическия труд, радваха се, че има такова звание и непрекъснато така я представяха — това е героинята Жулиета… Минаваме покрай казино, в което богатите от цял свят пилеят милиони. Може ли да надникне? Може. Всичко може.
Жулиета се старае да бъде весела. Може. И това може. Но не е весела. Нещо обърква нощите. Много е хубав този ансамбъл на Нешка. И кога го смени, и кога го изработи? И как само го посрещат тези хора, които за пръв път виждат художествена гимнастика.
Знае ли Нешка какво става в душата на Жулиета? Все на другия край сяда. По-далече, да не е пред очите й. И все нещо на масата на ансамбъла се спори. Разправят се за килограмите. Започваше жестоката килограмова война. Още оттука. От първия отбор, който пое младата треньорка. Някоя не бива да обядва, друга няма да вечеря, някоя — през целия ден ни хапка…
— Не ти ли се струва, че прекалява — пита Жулиета. — Няма да й издържат нервите. Ще трябва да се откаже от подготовката на ансамбъла. Ще обявим конкурс. Ще участват всички центрове. Ще се видят идеите на повече треньорки…