Минчо, засегнат, изглежда, от това, че съм го оставила в Лом, започна всичко наопаки да прави. Никого не слуша. Наложи се да си го прибера и него. Теснотия, немотия, но така е по-добре. И как съм си мислела, че децата ми ще живеят разделени! Оправи се Минчо, съвсем друго дете стана — добро, сговорчиво. Значи това било — обиден. Теснотия, немотия, ама нали сме си заедно. Олекна ми. Няма все и него да мисля. То не стига, че Стефан ми е такава грижа.
И както не зная как да свързвам двата края, идва една приятелка. Включили се за строеж на апартамент, имало още едно място… ако искам… Как да не искам! Нищо повече не искам. Да нямам хазяи, да имам отделно спалня, отделно кухня. Какво повече да искам. Ти го виждаш апартамента, толкова си е, но за мене винаги си е бил като палат. Започнах да си го чертая. Тука леглото, тука печката, тука маса и четири стола. Е, ако искаш точно да знаеш, това ми е било мечтата — маса с четири стола… Стефан казва — това е лудост! Откъде толкова пари. Не зная откъде, но вече не мога да мисля за нищо друго. Чертая си спалня, кухня, баня. Какъв разкош. И никакви хазяйки. И никой няма да ми брои колко ми свети лампата, и никой няма да ми стряска децата, и съм си под свой покрив. За първата вноска помогнаха сестрите. Продадоха бащината къща и донесоха парите. Оттук нататък няма нищо страшно. Ще пестя, нищо, че няма откъде. Човек може и с много, и с малко. Аз целия живот с малко съм го изкарала.
Сега съм добре. Нешка понякога иска да ми помогне, да ми даде пари. Малка ми била пенсията. Че защо ще е малка — 80 лева, като на повечето хора. На Петрунка е малка, но като сме двете, няма страшно. Като имаме покрив, за какво ни трябва — за едната храна. Колко му е…
Петрунка е една от четирите сестри. На младини била комунистка, революционерка, наплашили я в полицията и оттогава е в една меланхолия без никаква промяна.
В тяхното семейство обичат да говорят за това, колко красива е била Петрунка. Показват пожълтели, избледнели снимки на някакво наистина нежно, красиво момиче. Леля Петрунка се усмихва кротко. Не зная дали чува, че се говори за нея, че се показват нейни снимки. Кротко и отнесено се усмихва за всичко. Живее в някакъв неин си свят. Кротка, добра и незаинтересована от това, което става наоколо. Така цял живот. Тя сигурно е щастлива — казват сестрите й. Никога на нищо не се ядосва. Когато Нешка е на състезание и леля Анка трябва да гледа Аглика, пристига с леля Петрунка. Гледа ги и двете с еднаква грижа, с еднаква обич. Само че на Аглика се поскарва от време на време. Дете е, трябва да се възпитава. Петрунка няма нужда от възпитание…
Леля Анка казва — сестрите ми винаги са ми помагали, продадоха бащината къща и дадоха за първата вноска. Това, че тя гледа Петрунка повече от петдесет години, нищо не е. И Нешка, като започне понякога да изрежда колко е задължена на този и на онзи и на по-онзи, да се чудиш как успява да живее така все даром…
Казвам ти, че сестрите ми цял живот са ми помагали — връзва някаква скъсана нишка леля Анка. Само веднъж ми е било неудобно, защото си беше чиста глезотия. Купонна система, а на мене така ми се иска да съм с булчинска рокля. Говоря си, като зная, че са празни приказки. Кой се жени с булчинска рокля, ако не е излишно богат по онова време. А сестрите събрали купоните и пари, взели плат и кака Цанка ми уши булчинска рокля. Беше ми неудобно, но и много радостно, че сватбата ще е истинска. Струваше ми се, че булка без специална рокля не е точно булка. А като се роди Нешка, си казвам — ето, имам си и момиченце, ще порасне, ще му я дам, ще се радва. Дадох я на една учителка, колкото да се ожени, при тържествените обещания, че веднага ще я върне. Замина нанякъде и не ми я даде. Яд ме беше. Не можах да я покажа на Нешка. Тогава не знаех, че някога тя ще има толкова рокли. Сега зная, но пак ме е яд. Такава хубава рокля…
Едно момче беше работило през лятото на гарата. Пренасяше багаж и със спечелените пари купи обувки на Нешка. И когато тези обувки бяха вече съвсем стари и пробити, Нешка продължаваше да ги носи от квартира на квартира и не можеше да ги хвърли…