— Да, вече казват — и повече от мене. Кога стана треньорка, кога стана по-голяма от Жулиета. В залата за спортна гимнастика вече друга тема май си нямат…
Вярно е, в залата за спортна гимнастика Станка Павлова прокламира шумно и дръзко, че по-голяма треньорка в българския спорт от Нешка Робева няма. Признание и уважение засвидетелстват и двамата всепризнати: Никола Николов — треньорът на Стоян Делчев, и Стефан Стаматов — треньор на Андрей Керанов.
Отивали дори да й наблюдават тренировките! Можеш ли да си представиш? Точно тези от спортната гимнастика, които винаги са гледали на нашия спорт отгоре, с пренебрежение.
Не разбирам само в какво е виновна Нешка за този интерес към нея. Жулиета пък е изненадана от друго:
— Едно не мога да разбера — как можа да предпочетеш една Нешка пред мене!
Наистина не е за разбиране. Жулиета е много повече за мене в онзи период. Нешка е едно от нейните момичета. Вярно, предпочитала съм го пред другите, и кума му станах, и го обичам, но къде може да се сравни с Жулиета. Дума да не става. Опитвам се да й обясня, че е въпрос на принцип. Че едно от нещата, които не мога да търпя в този живот, е властта на властимащите да смачкат човека. А всичко, което тя прави, ми е непонятно. Не й подхожда ни на мащабите, ни на всичко, което съм обичала у нея. Не мога да разбера как така е готова да прегази най-нейната си Нешка. Вярно, по-нейна си е Кристина, но ако сама обяви за продължителка на твоето дело Нешка, и Кристина ще е по-спокойна, и интригите ще секнат, и ще стане много по-силна.
Мълчи, все едно че нищо не е чула, и настоява на своето — не, ти ми кажи как можеш да предпочетеш някаква си Нешка пред мене. И за да ми докаже колко е „някаква си“, започва да се подиграва с монашеските дрехи и монашеския й вид, с това вечно мърморене тази да не хапне нещо, друга да не хапне друго — не обичала дебели гимнастички!…
Десет години по-късно един италиански журналист писа, че Нешка приличала на монахиня с блестящо бели дрехи и блестящо бели чорапи и била „ке бела Нешка Робева“, на което Нешка се смееше — ке жълта с белите си дрехи… Излиза, че е толкова хубава тъкмо защото му заприличала на монахиня. Знае ли човек, кое как изглежда. Всичко зависи откъде ще го гледаш.
Не зная защо тогава трябваше да се възмутя точно от монашеския вид на момичето. И що за отговор беше това, когато казвах на Жулиета кое според мене е най-доброто и за двете, и за гимнастиката, и за всички.
Тя не искаше да ме чуе. Аз вече не исках да говоря. Тя не искаше да ми признае правото да не говоря — не, ти не можеш да ме оставиш точно когато ми е най-трудно! Предизвикваше ме с единственото, на което не можех да не отговоря. Когато й е било трудно, съм била до нея. Сега е председателка, с власт, а тя особено обича властта, какво толкова й е трудно. Да прави каквото ще…
Млъквам. А аз като млъкна, то е съвсем. Нито дума повече. Не споря. Няма смисъл. Никой не мръдва ни на косъм в другата посока. Жулиета казва — нямаш право да мълчиш. Имам си всички права. Хванал ме е големият инат, който продължава няколко месеца.
Една сутрин се обажда Нешка.
— Знаеш ли къде е заминала Жулиета — за Варшава или за Созопол?
— Не зная и не искам да зная. Не ме интересува.
— Не, чакай, ако е заминала за Варшава, е станала самолетна катастрофа. Не ти ли е казвала, че отива в Созопол? Припомни си.
Нешка е объркана, настръхнала, казва „идвам“ и затваря телефона. Сега и аз усещам някаква надигаща се паника и един тъпо повтарян въпрос — защо да не е в Созопол? И едно смразяващо нежелание да звънна, да попитам някъде. Не искам никой да ми казва — в самолета за Варшава беше! Пристига Нешка и разбирам, че и тя не може повече на никого да звъни, повече никого да пита. Мълчим. Мисля си — само да е жива! Отивам веднага и така хубаво ще се скараме, и така хубаво ще се сдобрим, и така ще си кажем — стига глупости! Ама наистина какви са тези безсмислици… Всички недоразумения са някаква невъзможна безсмислица. Не може на нас да ни се е случило. Това трябва да се изясни. Какво ще прави във Варшава? В Созопол е, разбира се. Тя си е луда по Черно море. Как ще ходи в Полша, когато може да бъде няколко дни в Созопол… Много по-късно разбирам, че в същата посока са се движели и Нешкините мисли. Сега мълчим и двете и чакаме да звънне телефонът. И той започва да звъни. Непрекъснато. И става все по-страшно. Все по-ужасно…
Ако е жива, тръгвам веднага! Разбира се, след тази тревога. Иначе и наум не ми идва. Колко глупави, нищожни, излишни изглеждат всички спорове пред лицето на смъртта. И от това не ставаме по-умни. Смиряваме се за месец-два и после забравяме всичко. Като че никога не е идвал този период на мрачно, отчаяно поумняване.